Имало едно време един рицар, който дълбоко наранил една жена. За своето престъпление той бил изправен пред краля за присъда. Кралят решил, че това престъпление е толкова тежко, че единственото справедливо решение е да остави жената да определи присъдата. Тя избрала да даде на рицаря загадка. Той имал една година да намери отговора, в противен случай щял да бъде осъден на смърт.
- Е, каква е загадката? - попитал кралят.
- Загадката е следната: кое е това нещо, което най-много иска една жена?
- Така да бъде - завършил кралят. - Имаш една година да намериш отговора на този въпрос, в противен случай ще бъдеш убит.
Младият рицар си тръгнал облекчен, че се е отървал само с един глупав въпрос за отговаряне. Не след дълго на пътя си видял една красива жена и с усмивка на лице я попитал:
- Извинете, госпожице, можете ли да ми кажете какво най-много иска една жена?
- Любовник. Любовник е това, което най-много иска една жена - отговорила тя.
Младежът й благодарил и продължил по пътя си. Веднага след това се натъкнал на друга жена, този път на средна възраст, държаща бебе в прегръдките си. В полите й се били сгушили още четири малки деца.
- Извинете, госпожо, бихте ли ми отговорили кое е това, което най-силно желае една жена?
- Вътрешен мир! Мир е това, което една жена желае най-много - отвърнала жената.
Рицарят благодарил и продължил по пътя си. На него той срещнал една старица и отново попитал:
- Извинете, бабо, можете ли да ми отговорите на въпроса какво най-много иска една жена?
- Лесен въпрос. Здравето е това, което най-много иска една жена.
Рицарят отново благодарил, но продължил по пътя си притеснен. Попитал три жени и те му дали различни отговори. "Може би все пак загадката не е била толкова лесна", помислил си мъжът. Тогава взел една книга и записвал всеки отговор в нея.
Младият рицар минал през различни градове и села и задал на хиляди жени своя въпрос. Дните се превърнали в седмици, седмиците - в месеци, месеците - в... дошло време да изтече времето за неговата загадка. В последния ден преди присъдата рицарят седнал на пътя с глава в ръцете си и тежко ридаел над злочестата си съдба. "Попитах хиляди жени какво най-много искат и получих хиляди различни отговори. Утре ще съм мъртъв."
- Извинете, мога ли да ви помогна? - чул се непознат глас.
Рицарят се обърнал и видял най-грозното създание на света! Косата й била на масури, очите - изскочили, кожата - като люспи на риба, а носът - огромен и крив.
- Защо плачеш? - попитала грозната жена.
- Трябваше да реша една загадка, но не успях, утре ще ме убият.
- Каква е загадката? - попитала жената.
- Трябва да разбера какво най-много иска една жена - обяснил клетият мъж.
- О, аз знам отговора. Ще се радвам да ти го кажа, ако обещаеш да се ожениш за мен.
Рицарят се стъписал от предложението, но след това си помислил, че няма особен избор, и се съгласил.
- Отговорът на загадката е следният: една жена иска най-много суверенитет - правото да създава свой собствен път в живота.
- Да! - възкликнал рицарят, поглеждайки назад към всички отговори, които бил записал. - Това е правилният отговор!
На следващия ден се изправил пред краля в присъствие на жената, дала загадката. След като дал правилен отговор, мъжът бил освободен завинаги.
Окрилен от свободата, рицарят се върнал облекчен в своя град. Верен на думата си, той се оженил за грозната жена и двамата решили да прекарат първата нощ в малка странноприемница. Жената се качила в стаята и не след дълго младоженецът с неохота я последвал и бавно влязъл в стаята.
- Съпруже, ела - промълвила жената.
Рицарят бавно събул всяка една обувка, риза и панталон и вцепенен от ужас влязъл под завивките.
- Съпруже, нашата първа брачна нощ е, целуни ме! - продължила тя.
И така, рицарят стиснал зъби, затворил очи и я целунал. Но докато отделял устните си, усетил, че кожата на жената вече не била суха като люспи на риба. Когато отворил очи, пред него била най-красивата жена, която някога е виждал!
- Коя си ти и какво правиш тук? - попитал втрещен младоженецът.
- Аз съм твоята съпруга. Бях под заклинание и когато ме целуна, го развали. Е, развали част от него - пояснила тя. Но сега трябва да избереш дали да съм красива през деня и грозна през нощта или грозна през деня и красива през нощта.
- Това е лесно. Красива през деня и грозна през нощта - отвърнал мъжът.
- Но това означава, че всяка вечер, когато си лягаш до мен, ще съм грозна.
- Ох! - възклинал мъжът, изтръпвайки от мисълта. - Тогава грозна през деня и красива през нощта.
- Но това означава, че всеки път като се разхождаме в града, хората ще се спират и ще се отвращават от мен.
- И това не е добре - отвърнал рицарят и се замислил дълбоко над решението. След като за момент размишлявал над ситуацията, отвърнал:
- Знаеш ли, не ми се струва правилно аз да взема това решение. В крайна сметка ти си тази, която трябва да живее с последствията.
- Ах! - отвърнала красивата жена. Току-що развали втората част от заклинанието. Защото това, което най-много иска една жена, е суверенитет - правото да избере свой собствен път в живота. И тъй като изборът е мой, избирам да съм красива през деня и красива през нощта!
Из книгата "Eating in the light of the Moon" , Анита Джонстън, Ph.D.
***
Мисля над тази публикация (и легенда) от доста време. Много исках да споделя най-вълнуващия момент от пътешествието ни до Стокхолм по специален и романтичен начин. Като едно влюбване. Защото точно така го усетих - безпричинно щастие, еуфория, пеперуди в корема, чувство на принадлежност.
Градините на Rosendals са най-божественото място, на което съм била. А дори не включват планина, ашрам или шоколадова фабрика. Една необикновена био-динамична ферма в сърцето на Стокхолм, която се превърна във важна част от моя живот. След като в продължение на няколко години следях развитието на мястото и проектите им, гледах го в Google Maps и тайно си мечтаех някой ден по някакъв начин да го посетя, най-накрая бях там и вдишвах всеки дъх като последен. Буквално се надрусах от собствения си дъх (не знам как беше възможно, но съм почти сигурна, че успях).
Имотът на фамилия Розендалс е разположен на малък остров между каналите на града. Буквално след 30-минутна разходка влизаш в лехата с кейл, тиква и моркови - всички отгледани по метода на био-динамично земеделие. Градината прилича по-скоро на Schönbrunn, отколкото на ферма, но продължаваш напред и дишаш. Преминаваш през специалното място за полски цветя (определени площи всяка година се залесяват с цветя, за да не се изтощават почвите). От този кът можеш сам да набереш букет от био цветя.
След това следва детската зона и складирането на торта в единия край, а в другия са разположени търговските площи (които приличат повече на личната оранжерия на принцеса Елза): четири подобни на стъклена къща пространства, където се помещават пространство за събития и сватби, магазин за цветя и саксии, био кафене и бутик с органични продукти, приготвени със суровини от фермата.
Един от най-големите акценти от преживяването се случи в прилепена постройка откъм задната част на оранжериите, в която е разположена огромната пещ за хляб. По някаква вселенска случайност в седмицата, която посещаваме фермата, имаше празник на реколтата и на входа на фермата бе спретнат малък пазар за зеленчуци, плодове, конфитюри и ръчен квасен хляб с домашно масло за дегустиране (да, знам, прекалено хубаво е, за да е истина). Но вселенските подхлъзвания не спират до тук.
Зад минипазара в този момент е Жак - главният пекар, който весело ни окуражава да пробваме маслото, като ни обяснява технологията на приготвяне (нагряване, изстиване, отпенване, овкусяване, градуси, масленост, вкус) и в един момент му щуква да ни вкара в пекарната. "Кажете, че Жак ви праща и чукнете на вратата". Леко сме смутени, ама хем боли, хем сърби - любопитни сме. Влизаме и ни посрещат трима пекари. Едната върти канелени рулца за втасване, другата подрежда, а третият ни превежда отзад, за да видим как пълнят пещта с дърва. След около десет часа горене жарта ще е готова за печене на хлябове. Наоколо всичко изглежда като винтидж шоурум - тавите, инструментите, сушените билки. Пещта им се слави като най-обширната в Швеция - може да побере цели 30 хляба наведнъж. Някак се събирам и дори правя няколко снимки с лентовия, благодарим за гостоприемството и се отправяме към кафенето.
Там хапваме вкусни сандвичи с добра филтрация, купуваме си всичко възможно, което можем да изядем за оставащия един ден, другото го опаковам за България. За съжаление, спипват оцета от боровинки на летището - пак забравих за глупавото ограничение за течности. След небрежна разходка наоколо изведнъж попадаме в приказна ябълкова гора. Всички дървета са отрупани с червени и сочни ябълки (може би личната плантация на Елза). За разлика от други места по света обаче тази изобилна и отрупана с плодове градина е напълно свободна за посещения и разходки. Фамилията предоставя градините си за пикници на туристи или редовни посетители, без да е нужно да купуват нищо. Казах ли, че никъде около градините няма огради?
В този момент някъде губя представа за времето, пространството и всичко се слива в едно неопределено жизнерадостно чувство. Като влюбване.
Но каква връзка има това изобщо с историята за красиво-грозната жена и нейния суверенитет?
Разбира се, историята и мисията на семейство Розендалс можете да прочетете на много места. Това, с което мястото остана важно за мен, е чувството на свобода, любов към природата и смислено бъдеще, с които ме изпълни. Бях в магията на онези моменти, които ти шепнат "ето от това има нужда светът". И докато аз изживявах своите трансцедентални моменти на единение, един човек е замислял съвсем различни планове. И на него имам да кажа това:
Докато аз изживявах момента на живота ми, сърцето ми пърхаше от мечти и чувстваше любов от най-висш порядък, ти остави своята любов настрана. Изчака ме да обичам, да се вълнувам по детски, да преживявам, без да искаш да притежаваш момента. Без амбиция за блясък и постижение.
Докато години наред се съмнявах в себе си, докато подлагах всичко на безмилостен анализ и пресмятах за и против, ти си градил всичко обратно. Докато многократно стигах до моменти, в които искам да сложа точка, ти поставяше начало. Докато се лутах кой е моят път и нехайствах за суверенитета си, ти само ме окуражаваше, никога не критикуваше.
И когато се прибрахме в малката ни квартира, грохнали от сладката умора на километри вървене, тонове емоции и тяло, която мечтаеше за удобен спортен клин и ледена бира в пъба на първия етаж, точно тогава, на прага на изтощението, с коса и лице по-впечатляващи и от героинята в разказа, ти се реши и ми предложи.
Благодаря ти, че ми позволи да изживея тази обич по моя начин. Благодаря ти, че избра най-неподходящия момент. Че ме избра в грозната половина на деня ми. Че развали заклинанието и ми позволи да избера как искам да продължа своя път.
И да, ще се омъжа за теб. И в този, и в другия, и във всеки следващ. Watch me.
Автор: Михаела Белорешка
Михаела Белорешка е психолог, хранителен терапевт и творец по душа. Изследва връзките между ум, тяло и хранене, прави паралели между разнообразни дисциплини и вярва в силата на съзнателния живот. Автор на блога Good Natured Food. Води курсове и срещи за споделяне и обмяна на опит. Изразява се творчески като фотограф и креативен двигател в проекта Blue Birds creative house. Планинар и пътешественик с любопитство към света и твърда вярва в трансформиращата сила на общността.
