„Все повече ми прави впечатление, че когато говорим за любов, я визуализираме със снимки или клипчета на животни. Какво стана с човешката любов – изчезна, стана демоде или вече никой няма нужда от нея?“ Така изглежда статусът, който наскоро публикувах в профила си във фейсбук. Интересът към него беше минимален – един-единствен коментар, и то не особено позитивен и оптимистичен. Това ме накара да си задам въпроса дали за хора над 35-годишна възраст темата за любовта не стана преекспонирана, безинтересна и скучна, дали все още имаме потребност да се обичаме един друг или предпочитаме по-сигурните, по-малко травмиращите и неангажиращи варианти на партньорства, базирани на интереси – материални или не.
Като бях дете, леля ми беше казала: „Когато се взехме с чичо ти, нямахме нищо, нищичко. С тия две ръце и с много любов помежду си построихме и къща, и отгледахме две деца. Бяхме много щастливи и никога нищо не ни е липсвало.“ Макар че бях малка, тези думи се вкопаха в съзнанието ми и сякаш оттогава търся да срещна любовта – онази обикновената, която няма нужда от обяснения, клетви, финикийски знаци и други “шумове”, а просто присъства. Такова беше обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци – кротко, без показност, но силно, здраво и стабилно. Обичане, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш дъх и надежда.
Напоследък срещам любов все по-рядко – заменена е от търговски интереси и бизнес съюзи, от тревожности и амбиции, от желание за изгода. Хората се събират не защото се обичат, а защото „така ще е по-добре от иначе“. Учим се да бъдем конвертируеми, а не влюбени, искаме да имаме „осигурено“ съвместно бъдеще, а не да бъдем заедно днес. Междуполовите отношения се усложниха до степен, в която се губим в питането: „Той/тя обича ли ме, или иска да ме използва?“ И ако някога майките учеха синовете си да се пазят от „материални“ момичета, сега ролите започват бавно да се обръщат. Звучи като абсурдно твърдение, но е истина. „Материални“, красиви момчета с амбиции търсят своите обезпечени момичета, защото на никого не му се прави нищо с „тия две ръце“ – по-бавно е, а и по-трудно, няма гаранции, а кой ти има нерви и време за това в този бърз и пресметлив свят?![[quote:0]]Любовта се превърна в трескаво бълнуване на поети със самотни души. Четем за любов, пишем за любов, жадуваме любов, но когато тя срамежливо почука на вратата ни, я оглеждаме критично, от глава до пети и цъкаме с отрицание: „Не, не е подходяща за моя лайфстайл, аз искам друго, по-така...“ В реалността любовта няма шанс. Прекалено сме завършени и подредени в самотата си, в егоизма си и в собствените си представи за „някой ден“, за да позволим на „непознат със съмнителни цели“ да се вклини със своя хаос, дори този „непознат/а“ да носи името Любов.
Ежедневието стана прагматично, концентрирано около собственото ни съществуване. Много често, дори когато сме част от връзка, предпочитаме сами да се справяме с демоните в главите си, правим пари, кариери и градим някакво имагинерно бъдеще. Ако сме необвързани, когато се намесят романтичните чувства, тръскаме глави с досада: „Каква ти любов, бе? Не ме занимавай с глупости!“
Забравихме какво е простото, искрено обичане и започнахме да го бъркаме с физическата нужда от секс, с вписване в модела „семейство“ (основно заради биологичната нужда за създаване и отглеждане на поколение) или с все по-алчното желание за материално (най-често) облагодетелстване.
Днес онази истинската, великолепната любов е модерна само в книгите. Несъвършената, обикновената и реалната обич е демоде. Твърдим, че живеем в името на любовта, но не е така – живеем за далеч по-тривиални неща. Любовта е лукс, от който малцина признават, че имат нужда, защото тя е взискателна, иска съвместност, взаимност, заедност, отдаденост, компромиси, трудна е, може да бъде проблемна. Животът и без нея е достатъчно сложен, нали?![[more]]Само че знаете ли, ние грешим. Ако попитаме възрастните или се разровим в спомените си, ще си припомним какво наистина е любовта – онова опияняващо чувство на щастие и абсолютна достатъчност, когато сме с „него“ или с „нея“; онези вечери, когато заспиваме с нетърпението за новия ден и сутрините, в които, още сънени, се сгушваме в най-топлите прегръдки на света и знаем, че животът е прекрасен – просто защото с „тия две ръце“ и с любовта ние заедно го правим такъв.
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
