ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Къде изчезна любовта?

Къде изчезна любовта?

„Все повече ми прави впечатление, че когато говорим за любов, я визуализираме със снимки или клипчета на животни. Какво стана с човешката любов – изчезна, стана демоде или вече никой няма нужда от нея?“ Така изглежда статусът, който наскоро публикувах в профила си във фейсбук. Интересът към него беше минимален – един-единствен коментар, и то не особено позитивен и оптимистичен. Това ме накара да си задам въпроса дали за хора над 35-годишна възраст темата за любовта не стана преекспонирана, безинтересна и скучна, дали все още имаме потребност да се обичаме един друг или предпочитаме по-сигурните, по-малко травмиращите и неангажиращи варианти на партньорства, базирани на интереси – материални или не.

Като бях дете, леля ми беше казала: „Когато се взехме с чичо ти, нямахме нищо, нищичко. С тия две ръце и с много любов помежду си построихме и къща, и отгледахме две деца. Бяхме много щастливи и никога нищо не ни е липсвало.“ Макар че бях малка, тези думи се вкопаха в съзнанието ми и сякаш оттогава търся да срещна любовта – онази обикновената, която няма нужда от обяснения, клетви, финикийски знаци и други “шумове”, а просто присъства. Такова беше обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци – кротко, без показност, но силно, здраво и стабилно. Обичане, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш дъх и надежда.

Напоследък срещам любов все по-рядко – заменена е от търговски интереси и бизнес съюзи, от тревожности и амбиции, от желание за изгода. Хората се събират не защото се обичат, а защото „така ще е по-добре от иначе“. Учим се да бъдем конвертируеми, а не влюбени, искаме да имаме „осигурено“ съвместно бъдеще, а не да бъдем заедно днес. Междуполовите отношения се усложниха до степен, в която се губим в питането: „Той/тя обича ли ме, или иска да ме използва?“ И ако някога майките учеха синовете си да се пазят от „материални“ момичета, сега ролите започват бавно да се обръщат. Звучи като абсурдно твърдение, но е истина. „Материални“, красиви момчета с амбиции търсят своите обезпечени момичета, защото на никого не му се прави нищо с „тия две ръце“ – по-бавно е, а и по-трудно, няма гаранции, а кой ти има нерви и време за това в този бърз и пресметлив свят?!

Обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци беше кротко, без показност, но силно, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш дъх и надежда.
Любовта се превърна в трескаво бълнуване на поети със самотни души. Четем за любов, пишем за любов, жадуваме любов, но когато тя срамежливо почука на вратата ни, я оглеждаме критично, от глава до пети и цъкаме с отрицание: „Не, не е подходяща за моя лайфстайл, аз искам друго, по-така...“ В реалността любовта няма шанс. Прекалено сме завършени и подредени в самотата си, в егоизма си и в собствените си представи за „някой ден“, за да позволим на „непознат със съмнителни цели“ да се вклини със своя хаос, дори този „непознат/а“ да носи името Любов.

Ежедневието стана прагматично, концентрирано около собственото ни съществуване. Много често, дори когато сме част от връзка, предпочитаме сами да се справяме с демоните в главите си, правим пари, кариери и градим някакво имагинерно бъдеще. Ако сме необвързани, когато се намесят романтичните чувства, тръскаме глави с досада: „Каква ти любов, бе? Не ме занимавай с глупости!“

Забравихме какво е простото, искрено обичане и започнахме да го бъркаме с физическата нужда от секс, с вписване в модела „семейство“ (основно заради биологичната нужда за създаване и отглеждане на поколение) или с все по-алчното желание за материално (най-често) облагодетелстване.

Днес онази истинската, великолепната любов е модерна само в книгите. Несъвършената, обикновената и реалната обич е демоде. Твърдим, че живеем в името на любовта, но не е така – живеем за далеч по-тривиални неща. Любовта е лукс, от който малцина признават, че имат нужда, защото тя е взискателна, иска съвместност, взаимност, заедност, отдаденост, компромиси, трудна е, може да бъде проблемна. Животът и без нея е достатъчно сложен, нали?!Само че знаете ли, ние грешим. Ако попитаме възрастните или се разровим в спомените си, ще си припомним какво наистина е любовта – онова опияняващо чувство на щастие и абсолютна достатъчност, когато сме с „него“ или с „нея“; онези вечери, когато заспиваме с нетърпението за новия ден и сутрините, в които, още сънени, се сгушваме в най-топлите прегръдки на света и знаем, че животът е прекрасен – просто защото с „тия две ръце“ и с любовта ние заедно го правим такъв.

Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.

Теди е експериментаторка. Предимно със себе си и със собствената си гледна точка и разбирания, родена е в София, но приемаща себе си като момиче от Европа. Обича да пътува, да „сменя пейзажа“, да общува или просто да си върви по улицата с музика в ушите. Вярва, че всяка грешка е опит, всеки ден е училище, че носим щастието в себе си, понякога сами сме най-големите си врагове, и че кога...