Любов и други бедствия

Хайде без равносметка тази година!

Малко да помълчим...

Хайде без равносметка тази година!

Снимка: Pexels

Да си сам по празниците, е тъжно, нали? Понякога е избор. Но дори когато е избор, е тъжно. C’est tout simplement – биха казали французите. Толкова е просто. Ей в тези простички неща понякога ни е най-щастливо, но и най-тъжно. И докато целият свят се опитва да празнува, често ни се иска просто да се затворим между четири (или повече стени), за да може по-бързо да мине този празник, по-лесно да мине, по-малко да е тъжно. Ама не е. Но пък минава. Това му е хубаво на празника – минава. После пак можем да сме сами, само че никой не ни повтаря, че точно в този ден не трябва да сме сами. По наш избор или не.

Малко в повече ни идват очакванията. Сигурно и на празника не му е лесно. От него пък колко много очакват! Колко ли му тежи това, защото те – очакванията – тежат. Носят любов. Носят щастие. Носят надежда. Изсипват му ги с торби и той се чуди после какво да прави с тях. Непосилната лекота на битието. Непосилно му е на празника понякога. Затова някои му прощаваме, че ни е изоставил, че ни е върнал обратно очакванията, че не ги е оправдал. Сигурно понякога и на него му е самотно. Сигурно.

После и равносметката се присъединява. С целия си блясък. Тя обича финалите, обича последните дни на декември, обича края на годината, обича аплодисментите, обича думите, обещанията, надеждите. Всичко обича. Даже и ние я обичаме. За да се оправдаваме, че нещо не се е случило, за да се похвалим, че нещо се е случило, за да помечтаем за неслучилите се неща и да зачеркнем онези, за които съжаляваме. Колко ли се забавлява равносметката?

Това е нейният празник, нейният миг, пълно й е на душата на тази равносметка.

Не я искам аз тази равносметка. Не и тази година. Малко ще й дам почивка. Няма да й е самотно, толкова други я чакат в онова поле във фейсбук: „какво мислите“. Колко любов и колко хейт ще събере. Колко ли може да понесе. Колкото толкова. Без мен тази година, мила равносметка. Защото никак няма да бъда мила. И защото всички винаги очакват да съм мила, ще замълча. То не че има много за казване. Докато правих поредния си опит да достигна любовта, изгубих тази към себе си и сега когато трябва да я намеря отново, празникът ми напомни, че трябва да спра. Да вдишам дълбоко. Да издишам. И да замълча. За малко. Без равносметка.

 

Толкова много те сънувах, че спрях да се събуждам