ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Хайде да спрем да си правим планове, искаш ли?

Хайде да спрем да си правим планове, искаш ли?
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

„Нотинг хил“. Толкова много пъти съм гледала този филм, толкова много пъти съм се изгубвала в усмивката на Джулия Робъртс и толкова много пъти съм си мечтала аз да я имам онази малка и претрупана травъл книжарница, аз да я имам тази любов. Ей там, в онзи „Нотинг хил“, в който зад един ъгъл се крие точно тя. Очаквано неочаквана.

Не че и нашите, истински и твърде реални филми не са интересни, ама са си наши. Да надничаме, да мечтаем, да искаме чуждите е по-сладко, по-вълнуващо. Понякога и с любовта така се държим – все едно ни е чужда. Гледаме отстрани. Искаме да я докоснем. Искаме да я изпием на един дъх, но точно когато сме го усетили този дъх по кожата си, когато кожата е настръхнала от едно непоискано докосване, си тръгваме. Бягаме. Готови сме да грабнем бутилката с вино, да усетим неравните павета, препускайки по тях на болезнени токчета, да се приютим в себе си. На сигурно.

Обичаме да я планираме любовта, а тя все непланирано се появява. Очаквано неочаквана. Присвиване, спазъм, страх. Кога започнахме да се страхуваме от любовта? Да я заобикаляме. Да избягваме ъглите, на които можем да се сблъскаме с нея. Планирано не-влюбване. В чуждите филми толкова лесно се случва, а в нашия все нещо е сбъркано, все някой бяга, а най-често май бягаме ние. От страх. После искаме да ни обичат. Да, но бегачите на дълги разстояния не всеки има търпение да ги догони, да ги спре, да ги обича. В бегълци се превърнахме. От собствените си филми бягаме. И не спираме да планираме, да запълваме тишината, да я запълваме с вино, да търсим уюта в кубчетата лед, които се топят в чашата ни. Да споделяме залезите със себе си... докато не спираме да планираме.

И аз така, докато бягах от ъглите, следвайки добре планирания си ден, докато се криех от спонтанността и най-малкото, което исках точно в този миг, е нещо, което да наруши нормалния ритъм на пулса ми, се озовах на един ъгъл. Завих и се сблъсках точно с този, когото преди няколко седмици бях срещнала, този, който сякаш леко пропука онова планирано не-влюбване и което аз побързах да притъпя с една бутилка вино. На сигурно.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...