ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Когато дойде време да продължиш напред

Когато дойде време да продължиш напред

Снимка: Paweł L.

Има един звук, който е по-силен от всички останали. Един пронизващ звук, който сякаш трае безкрайно. В един момент всичко заглъхва и това, което чуваш, е само и единствено тишина.

Безкрайна тишина. Не знаеш колко ще продължи и колко надълбоко ще остави следа в съзнанието ти. Това е тишината в онази секунда, преди да се случи нещо фатално. Когато времето спре и виждаш всичко на забавен кадър, преди всичко около теб да заглъхне завинаги.

Това е тишината, когато изведнъж пред очите ти преминат безброй картини, докато на тяхно място не остане бяло петно, което да сигнализира последвалото нищо. Това е шумът на тишината, която те сграбчва, обзема и в която цялото ти тяло и съзнание потъват. Когато знаеш, че е настъпил краят.

Необходимият край, когато два елемента са се сблъскали необратимо. Следва тишина. Всеки малък елемент, който създава едно цяло, се сковава, а след това и отпуска, за да изпадне в летаргия, която не се знае колко ще трае. Оглеждаш се, без да местиш поглед, вдишваш и издишваш, без изобщо да осъзнаваш. Предаваш се на тишината, отпускаш се в прегръдката й, знаейки, че оттук нататък нищо вече няма да бъде същото. И не знаеш жив ли си или нe.

Част от живота е да се сблъскваме и да преживяваме загуби.

По един или друг начин често преминаваме през етапите на край и начало. Понякога изборът не е наш и е небходимо да приемем обстоятелствата, независмо колко тежки и трудни са те. Друг път зависи изцяло от нас дали ще сложим край на един период, за да дадем началото на друг. Ще отпуснем захватката на нещо в живота си, независимо колко болезнено ще бъде. Ще направим необходимата жертва и съзнателния избор, че така ще бъде по-добре.

Как и кога обаче разбираме, че нещо в живота ни влиза в конфликт и противоречие с целия ни свят и че е нужно да се простим с него? Как събираме смелост и кураж да се изправим пред реалността, да признаем каква е тя и да вземем необходимите мерки? Знаем, че нищо не трае вечно, а защо тогава ни е толкова трудно да се прощаваме с неща от живота си? През дом, държава, работа и хора, изборът да продължиш напред, винаги е съпътстван от много болка и тъга.

Но понякога това е единственият избор.

Преди доста месеци се бях озовала в ситуация, в която имах чувството, че нося целия свят на плещите си. Бяха се натрупали толкова много трудности и емоции, буквално имах чувството, че ще се пръсна, че няма да издържа под натиска на напрежението и на всичко, с което ми предстоеше да се справям оттук нататък.

Тогава като светлина в тунела един ден ми изникна съобщението за група по Психодрама, която набира кандидати. Сметнах го за знак, защото от доста време исках да намеря точно такава група и сега пред мен се откриваше тази възможност. Нова група, към която да се присъединя и чрез която се надявах да намеря някаква почва под краката си.

Всичко, с което отидох на онова интервю за присъединяване към групата, беше огромното ми желание да експериментирам и да преоткрия нов опит и изживяване, въпреки че вътрешно един въпрос не ми даваше мира: "Ще успея ли наистина да се посветя на тази група, ще намеря ли времето и ресурсите, физически и психически, за да го направя?". По онова време имах основания да се притеснявам  бях бременна с второто си дете, нямах представа как ще се случат първите месеци след раждането, ще имам ли сили изобщо да участвам в такава група, ще има ли на кого да оставя децата...

Въпреки многото неизвестни,

Откакто се помни Барбара, все я питат на кого е кръстена. Преди обичала да се шегува, че е на прабаба си от Америка, но всъщност зад името няма велика история освен една любов към различното от страна на нейните родители през едни далечни дни на 90-те години. Непоправима мечтателка и романтичка, нещо или някой винаги трябва да я държи здраво стъпила на земята, за да не полети и да не се загуби във...