ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Коледни ангели по Цветница

Коледни ангели по Цветница

Всяка година, наближат ли коледните светли празници, отново и отново в мен се поражда желанието да споделя една тъжна история, която не спира да ме зарежда с вяра и огромни дози оптимизъм.

Преди Коледа навсякъде около нас се настаняват ангели – кукли от хартия, плат, сламени, керамични, всякакви, сякаш да ни подскажат, че там, където се ражда доброто начало, тяхното присъствие е неизбежно.

И аз видях ангели – съвсем истински, на живо! Прегърнах ги, погалих ги, разплаках се и им благодарих.

Срещнах ги преди години, около един друг християнски празник – Цветница. Начумерен ден с едва пробило пролетно слънце след дъждовна нощ. Тролеят спира пред църквата “Св. Николай” в София и тъкмо да сляза, жената пред мен за миг се свлича в краката ми. “Май нещо се препъна” – казвам си и в следващия момент осъзнавам, че е повече от препъване. С огромни усилия заедно с няколко мъже я изтъркулваме на тротоара. Дотук ни стигат силите. Шофьорът нервничи – гони разписание. И тогава за по-малко от секунда време, забелязвам двама гимназисти, движещи се към мен – от онези, за които ние, “праведните”, сме готови от раз да произнесем присъдата: “От тия нищо няма да излезе!” Ризата разкопчана почти до колана, ръкавите се веят свободно, сакото от униформата наметнато на раменете, дънките висят като торба, почти до коленете, тирантите, вместо да са на раменете, са спуснати встрани до кръста, косите стърчат, добре омазани с гел... И на всичко отгоре двамата се побутват ту на тротоара, ту на платното, че и се кефят, щом колите ги предупреждават нервно с клаксоните. Така де, какво да очаквам от такива едни “разюздани”, както би се изразил някой училищен директор в по-друго време... В двете посоки забързано се движат хора, поглеждат набързо, поклащат глави и бягат – всеки в посоката на своя си ангажимент. Все пак някой беше съобразил веднага да се обади на 112.

Тогава осъзнах, че тези оперени хлапета са просто деца – около 15-16-годишни. Галех ги по раменете и не спирах да им повтарям: “Ангели!!! Вие сте ангели!!!”
И точно в момента, в който на тротоара пред проснатата в локвата жена трима-четирима души се суетяхме, разменяйки си безпомощни въпроси, двете момчета се спряха като заковани пред нас. Погледнаха към жената и...

И сега си представете действието на филм на много бързи обороти: застанаха до нея, от двете й страни, на колене и внимателно подпъхнаха двете си ранички под главата й; съблякоха саката и я завиха; с шишенца минерална вода поляха и сякаш измиха лицето й. Случиха се някои неща, които показваха, че състоянието й се влошава. Нищо не ги смути. Единият съблече ризата и я наметна върху краката й. Сякаш се погрижи да запази достойнството й Започнаха на смени изкуствено дишане. За миг спираха, призовавайки ни пак да се обадим на 112 и гневно се питаха къде се бавят лекарите, защото времето минава. В един момент се изправиха, извадиха от чантата й мобилен телефон, набраха първия номер и бързо успяха да се свържат с внука й. Подадоха ми телефона, за да го уведомя за ситуацията.

В този момент пристигна линейката. Докторът констатира... Те се изправиха бавно и се подпряха на каменната ограда. Едното момче стискаше силно очи, за да спре сълзите. Докато им намятах саката върху изпотените гърбове, другият отчаяно, но много ясно, на висок глас извика срещу мен: “Не се справихме, госпожо! Не се справихме!” Прегърнах ги с двете си ръце и ги притиснах силно към себе си. И чак тогава осъзнах, че тези оперени хлапета са просто едни деца – около 15-16-годишни. Галех ги по раменете и не спирах да им повтарям:

“Ангели!!! Вие сте ангели!!!”

Умората и отчаянието ги бяха смазали и не мисля, че ме чуваха. Оставих ги на мястото, където ги срещнах. С почти строг тон им казах да се прибират и си тръгнах първа. По моите си задачи. Защото аз съм такава – организирана, всичко трябва да се върши по реда си. Но само след няколко метра влязох в градинката, седнах на една пейка и се разревах... От щастие. Този рев беше моята Ода на радостта. Когато спрях да плача, погледнах към улицата. Ангелите бяха отлетели.

Ако днес ги срещна, не бих ги познала. Може и да сме се разминавали на някой тесен тротоар. Споменавам точното място, разчитайки на щастливата случайност, ако прочетат тези редове, да се разпознаят. Само с едничката мисъл – да знаят, че за някого те са незабравими. И с надеждата отдавна самите те да са забравили онзи ден. Може би вече са възмъжали, защо не и татковци... А може и да са отлетели някъде много надалеч след мечтите си... Моите Ангели!Няма друг празник като Коледа, преди който да изпадам в такова състояние на духа, което мога да сравня само с чувството и усещането за влюбване. Странно, но с напредването на годините това чувство се засилва. Става все по-очаквано, дълбоко и осъзнато. При цялата тази безмерна радост на подготовката за посрещане на Рождество Христово, на търсенето на даровете, чрез които ние предаваме частичка от голямата си любов към близките си, сред упойващите аромати на канела, бор и тамян, преди всяка Коледа при мен настъпва един момент на притихнало смирение. Оставайки насаме, аз си спомням Деня на двата Ангела. Продължавам да плача от радост и от благодарност, че ги срещнах, че ми разрешиха да ги докосна и прегърна. А защо Провидението реши да постави и мен в онзи момент, на онова място? Какъв урок ми е преподаден и какво е трябвало да науча и да знам? Въпроси, чийто отговор ще търся до края на дните си.

Коледа предстои. Светът очаква Рождество – раждането на вселенското добро. Вестта за което отново ще ни донесат Ангелите. Стига да имаме сърца, за да ги видим...

Автор: Ваня Смоленска