Любов и други бедствия

Колко е хубаво да си човек без история?

Балансът не се постига с лудо тичане.

Колко е хубаво да си човек без история?

Понякога изкушението е прекалено голямо. Почти си готов да му се поддадеш, да си събереш багажа и да избягаш. Да се преместиш в друг град, да напуснеш работа, да зарежеш познатата си действителност, да се дистанцираш от всичките си връзки, да бъдеш офлайн, да пътешестваш без план, карта и компас. Да обърнеш гръб на всичко, което си градил. Да тръгнеш в обратна посока на онова, към което си се стремил. За седмица. За месец. Година. За остатъка от живота си.

Защото това, което е тук и сега, те е изморило. И това не е от онази умора, която се лекува с повече сън и сладникав филм в неделя вечер. От друго естество е, тъй като е настъпила, когато реалността не е отговорила на очакванията ти, разминали са се диаметрално и ти си останал на кръстопътя между случилото и неслучилото се. Но не можеш да гледаш все през рамо, да се чудиш какво би станало, ако беше постъпил иначе... Ако беше следвал по-малко коловоза на „трябва” и си беше позволил „искам” да определя пътя ти. Каквото и да е станало обаче, то е част от миналото. Пред теб сега стои задачата да гледаш напред, да се постараеш бъдещето да бъде такова, каквото го искаш. Да работиш за него, а не просто да се надяваш и да го мечтаеш. Да вложиш цялата си енергия в това и без излишни очаквания, но с много отдаденост.

А какво да правиш с настоящето ли, докато балансираш минало и бъдеще? 

Събираш разпилените парчета от себе си, от разбитото си сърце и от нараненото си достойнство. Вписваш това в графа „Порастване” и от натрупания опит си правиш точни изводи – за себе си, за света, за хората. Разчистваш живота си от излишното. Избягваш срещи, след които се чувстваш недооценен или непълноценен като личност. Не поставяш пред себе си капани, в които падаш с лекота и сам. Вършиш това, което обичаш, в което те бива и с което правиш света около себе си с една степен по-добър. И може би така по-малко ще ти се иска да


избягаш от ежедневието си. Може би това ще разпали отново искрата на живеца ти. Защото, колкото и далеч да отидеш иначе, колкото и международни печата да се появят в паспорта ти, това ще си остане просто бягство...

Съвсем естествени са моментните желания, в които искаш да си другаде, да бъдеш друг човек, с друга житейска история. Или направо човек без история.

Да започнеш отначало, да грешиш отново, но по друг начин. Да срещаш нови хора, с които тепърва да се раз/очаровате. Да трупаш нови познанства, в чието начало никой не знае нищо за теб и ти не знаеш нищо за човека отсреща. Да имаш лукса да бъдеш такъв, какъвто си и какъвто желаеш да бъдеш, вместо някой да ти размахва назидателно пръст за взети преди грешни избори, за моментите на нещастие и несполука, на слабост и гняв. Да виждаш в човека до теб изградена личност, вместо да си присъствал в житейските му криволици, в които думи и действия не съвпадат и се колебаеш на кое да повярваш в крайна сметка. Да имаш шанса да си приятно изненадан. И ако някой ден, неизвестно кога в бъдещето, краят на това познанство е ознаменуван с гръм и трясък (подобно на други преди) поне ще помниш началото – сладко, ново, различно.

Но тази мисъл е бягство също. Бягство от тук и сега, от това, което ти тежи, от неизказаните думи, от даденото в повече (време и внимание), от взетото в излишък (негодувание). Балансът не се постига с лудо тичане. Той започва с приемането на всички аспекти от това кой си и какво ти се е случило. Няма от какво да се срамуваш. Всеки има минало. И в миналото си крие моменти, в които е бил безкрайно щастлив или в които е бил наивен до глупост. Но ако ги е нямало тези моменти, нямаше да бъде този, който е днес. И може понякога да ти изглежда много яко да си човек, който няма история и започва всичко отначало. Но бих ти казала, че има нещо по-хубаво от това – и то е да бъдеш човек с история, който я разказва с удоволствие и гордо вдигната глава, въпреки трудностите и пукнатините в нея!