ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

"Колко лесно дланта се превръща в юмрук…"

"Колко лесно дланта се превръща в юмрук…"

Снимка: Noah Buscher/Unsplash

"Колко лесно дланта се превръща в юмрук…"

Маргарет Атууд "Заветите"

Статистиката за смъртните случаи на жени, пострадали от мъжка ръка (която се води единствено неофициално) за огромно съжаление започна да се попълва и в графата за 2021 г. Активността в групата ни във Фейсбук "НЕ СИ САМА - ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО" се раздвижи, включително и в отрицателен аспект. 

Недоволен мъж публикува скрийншотове, с които да се омаловажи и осмее борбата срещу домашното насилие и жертвите, които бяха наречени фалшиви. Обидата беше и за всички, които свободно споделят, коментират и обсъждат теми от това естество в рамките на групата. 

Това няма да заглуши гласа ни, единствено ще ни подтикне да бъдем по-внимателни при одобряването на нови членове. А че има полза от групата и от говоренето по темата като цяло – съмнение няма. Затова днес публикуваме писмо на наша читателка, Борислава Кузова, вдъхновено от Световния ден за борба срещу домашното насилие.

***

"Сетих се за две срещи с откровени насилници. Те ме оставиха разтреперена и уплашена, гневна и тъжна дни наред. Не мога да мисля за тези срещи другояче, освен като напомняне, че насилието го има и насилниците са около нас. Всеки, абсолютно всеки от нас, оставен без спирачка и без наказание да разруши моралните принципи, своите и на обществото, е потенциален насилник. Да, и вие. Да, и аз. Приела съм за абсолютна истина, че при извънредни обстоятелства всеки може да бъде от страната на насилника. Също така съм приела, че всеки е потенциална жертва. Да, и вие. Да, и аз. Факт. Цялата ни мракобесна история като човешки същества го доказва. За други е начин на живот, културна обусловеност, религия, сведена до фанатизъм. Всекидневие.

Единият насилник бе учтив и леко усмихнат. Чужденец. Съпругата му, в светла рокля малко над коляното, тиха, нежна жена, стоеше на крачка зад него, усмихваше се само с крайчеца на устните си, с някак дежурно залепена за лицето ѝ усмивка, и мълчеше, свела поглед. Само мъжът разговаряше с мен, макар че трябваше да вземе решение и за двамата. Нито веднъж не се обърна той към нея да я попита тя какво иска. Просто решаваше и толкова. Сякаш я нямаше.

Не издържах и в един момент рязко попитах: "А жена Ви няма ли мнение?" 

Хвърли ѝ поглед, сякаш сега се сещаше, че кучето стои и го чака. Толкова. Нито дума, сякаш тя не беше наистина там, сякаш нямаше собствени мисли, чувства или желания.

Безгласна, безволева. Тук нямаше две мнения. Само неговото бе от значение.

На влизане в църквата колежката, която ги придружаваше, ми разказа, че се обърнал малко внезапно за момент. Съпругата му, която все така мълчаливо го следвала на крачка зад него, подскочила, дръпнала се назад и се прикрила, сякаш е посегнал да я удари.

Насилник номер две беше българин. Две момчета левенти, толкова хубави, стегнати и високи, че драго да ти стане. До тях майката – обикновена, леко повехнала жена, без грим, но с прилично прибрана коса. Жена, която можеш да срещнеш навсякъде у нас. Отрудена, обикновена, истинска. Мъжът беше вербално агресивен. Такава невероятна енергия се излъчваше от него, че цялата се разтреперих. Говореше ми тихо, натъртено, настървено, с някакво нахъсано пренебрежение. Не толкова думите, колкото тонът му бе агресивен и насилнически.

Само за пет минути разговор успя да ми разбърка вътрешностите, мислите ми се преплетоха, ръцете ми се разтрепериха.   

Около нас имаше хора, много хора. Посетители в музея, охраната, колеги. Семейството му стоеше до него и той си позволяваше да ми държи тон в рутинен разговор, с нищо непредизвикана от моя страна нападателност. Докато се забърквах какво трябва да свърша – онази малка поредица от пет-шест действия, докарани до автоматизация с годините, пулсът ми се беше сбрал в топка на шията ми.

В някакъв момент си поех въздух, отстъпих крачка назад и му дадох отпор. Никога няма да забравя как се изненада. Направо млъкна посред дума, когато учтиво и твърдо настоях да ми говори на Вие, защото не си пием кафето в кварталната баничарница всяка сутрин. Помолих за учтивост и спокойствие. И после казах нещо, от което цял живот ще се срамувам.

Казах, почти дословно: "Аз не съм жена ви, за да ми говорите така!"

За свое оправдание ще кажа, че бях изпаднала в изключително емоционално състояние, адреналинът говореше вместо мен. Изобщо не погледнах в оня момент към съпругата му, но само мога да предполагам какво съм ѝ причинила, произнасяйки на глас очевидната истина, че живее с насилник. Може би само вербален насилник, не знам, но вербалната агресия е също част от домашното насилие и

това, че някой не вдига ръка, че не оставя синини, не означава, че не е смазал едно съзнание, мислене и самоуважение, че не е престъпил граница, която не трябва да бъде преминавана.

Никога няма да си простя изреченото, с което причиних болка. С годините съм казвала много необмислени неща, а думите, казват, кости нямат, но кости чупят. Болят. Това е едно от нещата, за които ще мисля като сторен грях.

Мъжът някак се отдръпна, замълча. Оставих го да влезе със семейството си навътре да посети музея и се опитах да се събера. Вярвате или не, тресях се цялата. Усещах как кръвта ми е кипнала, главата и тялото ми са омекнали, адреналинът ме блъска като парен чук. Такова нещо не се забравя. Трябваха ми дни, наистина дни, да дойда на себе си и да спра да превъртам лентата в главата си. Седмици, преди да забравя за тази жена и децата ѝ. Да спра да си представям как живее с него, какво трябва да понася?

Какъв човек е била, преди да го срещне и дали е останало нещо от личността ѝ, незасегнато от насилието? Има ли кой да ѝ помогне?

И двамата мъже, срещнати така мимолетно на работното ми място, бяха ниски, слабовати, с изострени черти на лицето. Те биха били приятни и съвсем обикновени, ако не бе излъчващото се от тях насилие. Единият бе скрит, другият – отявлен и неприкрит, но и двамата бяха насилници, без капка съмнение.

Един мъж може да бъде мъж, независимо от височината, килограмите и размера на мъжествеността си. Не насилието и властта го определят като такъв, а умението да бъде сила и опора в семейството си, верен приятел, добър баща, човек, чиято дума тежи, защото не е хвърлена на вятъра. Истинските мъже не посягат. Истинските мъже уважават. Точка."

 

Когато Маргарита си намери майстора

 

 

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...