Любов и други бедствия

Колко трае любовта наистина?

Понякога й е нужна само песен време, няколко думи и една среща по-късно, за да си отиде

Колко трае любовта наистина?

Снимка: Pexels

Чух звука от месинджъра си. Беше полунощ. Някъде тогава си лягам. Почти всяка вечер. Като по часовник. Опитвах се да заспя. Трябваше да ставам рано. За кой ли път. За кой ли път се борех със съня, за кой ли път се борех със звука. Въртях се и не исках да чувам нито звук около себе си. Мислех да го игнорирам. Ах, този месинджър, който никога не изключвах. Опитах се да го игнорирам. Така правя обикновено. Не искам да знам кой ми пише в полунощ и все пак знаех. Знаех кой ми пише тогава. Затова не исках да поглеждам. Не исках. Но нещо ме накара да се обърна този път, да хвана телефона и да видя зелената светлина, да видя кой е зад нея, да я спра тази зелена светлина. И не беше той. Този път не беше той. Беше тя.

Изпращаше ми линк към песен. Та тя дори не ме познаваше. Как би могла да знае каква музика обичам. Познавахме се бегло, както бегло би било онлайн. Дали сме си писали? Едва няколко пъти и за кратко. Няколко думи. Могат ли няколко думи да бъдат достатъчни?

Имам усещането, че имаме доста общи лудости?

Това ми написа, на рождения ми ден. Бях убедена, че ги имаме тези общи лудости. А сега ми изпращаше песен. Нямаше по-хубав начин да се появи, нямаше по-добър избор на песен. Бях толкова аз в тази песен и толкова тя, която я беше избрала. Тази песен. Дали се бяхме виждали? Не, никога не се бяхме виждали на живо. Виждахме се чрез постове, чрез снимки. Или поне аз виждах нея. Исках аз да съм ги правила тези снимки. Нейните. Всепоглъщащите. Дали ги харесвах? Не знам колко лайкове съм им дала, колко любов съм отбелязала под всеки един пост. Понякога не можех. Понякога спирах. За да не забележи. Да не привличам внимание. Оставах някъде там по ръба на вниманието. Аз и без това съм незабележима. Но тя ме забеляза. И ми писа. Искаше да се видим. С мен, момичето, на което една вечер, в полунощ, в полусън, пусна една песен.

Има още...


Пеперудите в стомаха ми забушуваха, събудиха се от своя сън. Толкова дълго ги бях затворила в този сън, че дори не знаех, че съществуват, че отново могат да летят, че отново могат да треперят. От любов. Пеперуди, пеперуди... Винаги намираха начин да напомнят за себе си. Успяха, мамка им. И този път. Една песен ги събуди. В полунощ. Толкова им трябва понякога. Една песен. В полунощ.

Дали се срещнахме? Срещнахме се. А аз отдавна не се срещам, даже и със себе си. Но с нея трябваше.

Трябваше най-после да я видя, да я докосна, да усетя, че е истинска. И толкова истинска беше, че ако някой ми беше казал, че около нас има хора, щях да му кажа: „Не, нямаше никой, беше неделя и нямаше никой. Ама имаше, толкова много хора имаше. А беше неделя. Чувах музика, любимата ми музика, усещах топлината от свещта на масата по ръката си и едновременно с това настръхвах от студенината в чашата с вино, от топящия се лед в нея. Не търсех други погледи, само нейния. Усещах дъха, който се събираше в ъгълчетата на усмивката й. Чувах го как се смее. Помня всичко от нея и сякаш всичко съм забравила. Дори не знам дали изобщо се е случило. Дали не съм я измислила. А беше толкова истинска, толкова тя. Пеперудите в стомаха ми толкова се бяха разбунтували, толкова много им липсваше любовта, че нямаше как да понеса това тяхно вълнение. Блъскаха, ритаха, хапеха... а аз стоях, отпивах от чашата си вино и не спирах да говоря. Спомням си само думите от тази вечер. Моите. Нейните. Изречения не помнех. Пеперудите, мамка им. И това вино, което не спирах да поръчвам. За да се успокоя, за да задържа дъха си, за да дишам, за да говоря. Сега помня само думи. Дали искам да помня повече? Искам всичко. Да помня всичко. Искам.

Мислех, че пак ще я видя, че отново ще пием вино заедно. Мислех си.

А пеперудите в стомаха ми не мислеха. Толкова се бяха развълнували, че когато тя спря да ми пише, те не искаха да спират. Бяха се събудили и не искаха отново да спят, не искаха. Но трябваше. И този път нямаше песен, която да ги приспи, нито да ги събуди. Беше тихо. Оглушително тихо. И думи нямаше. Сякаш си я бях измислила. Сякаш никога не я имало. Снимки. Постове. Думи. Любов. Отново си я бях измислила тази любов. Постара се да ме подмами и този път. Получи й се, толкова добре й се получи. С една песен успя. Винаги успява. После си тръгва. А аз като тътен чувам думите: Мога ли да те обичам? Мога ли поне този път да обичам? Ще ми позволиш ли да обичам?

Дали ми позволи? Не, тръгна си. Пак. Нямаше зелена светлина. Беше като песента, онази песен, която трае три минути. И свърши. Толкова трае любовта понякога. Една песен време. Има няма три минути.

Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала