Чух звука от месинджъра си. Беше полунощ. Някъде тогава си лягам. Почти всяка вечер. Като по часовник. Опитвах се да заспя. Трябваше да ставам рано. За кой ли път. За кой ли път се борех със съня, за кой ли път се борех със звука. Въртях се и не исках да чувам нито звук около себе си. Мислех да го игнорирам. Ах, този месинджър, който никога не изключвах. Опитах се да го игнорирам. Така правя обикновено. Не искам да знам кой ми пише в полунощ и все пак знаех. Знаех кой ми пише тогава. Затова не исках да поглеждам. Не исках. Но нещо ме накара да се обърна този път, да хвана телефона и да видя зелената светлина, да видя кой е зад нея, да я спра тази зелена светлина. И не беше той. Този път не беше той. Беше тя.

Изпращаше ми линк към песен. Та тя дори не ме познаваше. Как би могла да знае каква музика обичам. Познавахме се бегло, както бегло би било онлайн. Дали сме си писали? Едва няколко пъти и за кратко. Няколко думи. Могат ли няколко думи да бъдат достатъчни?

„Имам усещането, че имаме доста общи лудости?“

Това ми написа, на рождения ми ден. Бях убедена, че ги имаме тези общи лудости. А сега ми изпращаше песен. Нямаше по-хубав начин да се появи, нямаше по-добър избор на песен. Бях толкова аз в тази песен и толкова тя, която я беше избрала. Тази песен. Дали се бяхме виждали? Не, никога не се бяхме виждали на живо. Виждахме се чрез постове, чрез снимки. Или поне аз виждах нея. Исках аз да съм ги правила тези снимки. Нейните. Всепоглъщащите. Дали ги харесвах? Не знам колко лайкове съм им дала, колко любов съм отбелязала под всеки един пост. Понякога не можех. Понякога спирах. За да не забележи. Да не привличам внимание. Оставах някъде там по ръба на вниманието. Аз и без това съм незабележима. Но тя ме забеляза. И ми писа. Искаше да се видим. С мен, момичето, на което една вечер, в полунощ, в полусън, пусна една песен.

Има още...