Любов и други бедствия

Краят на една епоха

Колко край може да понесе началото?

Краят на една епоха

Здравей,       

Колко край може да понесе началото? Колко забравени спомени има в бъдещето? Колко настоящи мечти се крият в миналото?  

Ако краят е комплексен, то можем ли да го изменяме по начин, който ни удовлетворява, или приемаме за край определена дата, определен ден, определено усещане... Да вземем за пример непълнолетието и пълнолетието. Пълнолетието се е изнизало от всички така очаквани или не моменти и се е промъкнало през отворения прозорец на 18-ия рожден ден. Пълнолетен си, имаш повече отговорности и задължения, поне формално, но все още си онзи 17-годишен хлапак, който е събрал в душата и ума си мечти и амбиции, каквито само един хлапак може.

Няма да лъжа, на мен също ми беше трудно да приема, че моментът "ще правиш всичко, което поискаш, когато станеш на 18" е дошъл. Беше си цяла драма. Ретроспекция назад. Падения и провали. Успехи и награди. Сълзи и усмивки. В крайна сметка, когато изминат няколко месеца осъзнаваш, че времето никога няма да бъде на твоя страна. Тоест – как би изпълнил едни обикновени 60 секунди, така че да бъдат запомнени от света. Ще ти отнеме само 59 секунди, за да решиш какво да правиш, нали... и аз така си мислех. Трябва да приемеш факта, че нещата никога не са такива, каквито ги помниш. Най-простото обяснение е, че ние, сами по себе се, не сме същите хора, които сме били преди три секунди, какво говорим за три години назад.

Но знаеш ли какво? Всички онези неща, които искаше да направиш, когато беше дете... те са тук, ти си ти и нищо не те спира да изпълниш всичко онова, за което копнееше и копнееш. В душата ти все още съществува онова малко човече с пълни очи на мечтател, с воля, по-силна от торнадо и с по-цветно от дъга сърце. Ако не ми вярваш, обърни се към всички спомени, които си съумял да съхраниш и които помнят онова дете... теб. Това е все едно да искаш да танцуваш под дъжда, защото никога не си го правил и искаш да разбереш какво е усещането, но щом завали – да търсиш къде да се скриеш.

Всички сме болни, разбира се. Издигаме щастието на пиедестал като една от най-върховните ценности, но в същото време се търсим в депресивни поезии на други. Губим вдъхновението си. Често забравяме важни неща. Преди да споделим нещо, проверяваме няколко текста, съветваме се, обмисляме и най-малката подробност и накрая, когато сме готови – вече няма смисъл. И в определен момент разбираме, че сме пораснали. Глупаво е. Какво е глупаво? – Не знам. Понякога е хубаво да позволяваме на хората да ни даряват с тяхната светлина и да добавяме още един лъч красота в душата си, за да подобрим интериора.

И още...


Юлски ден е, обичайно топъл – все едно дракон бълва огън срещу теб, нали знаеш. Парковете са зелени. Нямаш търпение да усетиш лятото по-интензивно. Около теб хората разговарят постоянно, но ти си в собствения си свят, със слушалки в ушите. Ненадейно толкова непринудено се появяват двама души, които умишлено или не, връщат вдъхновението ти и ти дават сили, които да подпомогнат задържането му. Чуваш, че в теб хората намират дом, че си като слънце, че просто им връщаш искрата за живот. Не го вярваш. Не си виждал това необяснимо за теб явление досега. Най-вероятно няма да го осъзнаеш скоро, но красотата и искреността, която извира от очите на тези хора е толкова чиста, че не можеш да не им повярваш.

Изведнъж се озоваваш в кола, наблюдавайки ги да пеят от сърце, да се радват на живота и да бъдат великолепни, бъдейки себе си. Около вас града запалва своите светлини по знак на залязващото слънце с неговите огнени цветове. Няма нужда да казваш нищо, защото усмивката и погледът ти казват достатъчно. Чувстваш се сякаш си попаднал в 80-те. В кола с музика, увеличена почти докрай. С хора, които ти дават чувство на спокойствие, но едновременно с това приключението се крие зад всеки ъгъл. Смехът е просто задължителен, един такъв – нелеп и гръмогласен. Толкова е цветно всичко, че не може да бъде описано с думи. Посвещавам това изречение на всички онези специални неизказани моменти, за които ще се сетят само онези двама души.

Прибирайки се скоростно към дома, в колата слушаш песни, които ще превъртиш безброй пъти и винаги ще се усмихваш, когато ги чуеш, защото знаеш какво означават. А виждайки онези хора, ще си им благодарен за това, което са направили, макар те още да не го осъзнават напълно. Детето в теб ще си каже, че си струват усилията, които полагаш, за да вярваш във вълшебства, защото те наистина съществуват и са навсякъде около теб. Защото кръвта ти е млада и защото те очакват 16 шота живот.

Искрено твоя,

Пеещ вятър

 

До най-добрата ми приятелка. С обич.