Любов и други бедствия

Кътче щастие в нещастието

Оставих места и хора в миналото, за да преследвам мечтите си.

Кътче щастие в нещастието

Снимка: Pexels

Здравейте,

Надявам се този път да обясня идеята си достатъчно добре, защото всички знаем, че това не е една от силните ми страни. Може би се дължи на факта, че: “това, което мисля”, “това, което мога да опиша с думи, без значение на какъв език” и “това, което хората всъщност разбират” се различават.

Казват, че училищните години са едни от най-хубавите, които една личност може да има. Всичко е безгрижно – забавления с приятели, разходки из градските улици, приключения на душата. Ако си късметлия, намираш голяма и значителна част от себе си по време на този период. Разбира се, избираш по какъв път искаш да поемеш оттук нататък. За мен, това беше различно. Реших какво искам да правя с живота си в ранна възраст. Заминах. Оставих места и хора в миналото, за да преследвам мечтите си. За съжаление (или не), се оказа, че годините прекарани в училище ще бъдат тези, които най-силно искам да забравя.

Имам предвид, че училището само по себе си и повечето образи в него ми навяват усещане на подтисничество, на затвор, на място, където, дори и да иска, човек не би могъл да развива потенциала си. Казвам ви всичко това, защото вие сте едно от изключително малкото учители, които не престанаха да ме подкрепят в процеса на обучение, макар да се явявах в клас без домашна работа или ненаучени думи понякога. Високо ценя това. Благодарна съм за всеки комплимент, всяка забележка и всеки подтик към научаване на повече. Всичко около нас е магия. Златна светлина, която кара слънчевите лъчи да блестят, обагрените цветя, които растат в многобройните паркове на града, нотите на уличните музиканти, които се чуват от всеки подлез. Сред поколение от силно запалени бунтари, уморени бойци и заспали идеалисти, съм късметлийка да имам точно вас за мои учители. За мен е чест.

Има нещо, което не съм ви споделяла. С радост бих била приятел с вас, но предполагам, че връзката учител-ученик не го позволява кой знае колко. Ако се чудите защо, нямам ясен отговор. Интуиция, наблюдения, разговори. Вие сте най-просто казано изключително цветни души, пълни с истории. Сякаш сте живели толкова дълго, били сте на безброй места и сте преживели не по-малко. Не знам дали сте забелязали, но от вас извира чувство на увереност, топлота, успокоение…

Усещането от заминаването, от напускането на любимите хора, от оставянето на кътче от теб някъде завинаги, определено още не е започнало да ми се отразява. Честно казано, не знам дали това някога ще се случи, аз съм си просто такава – пътешественик, задържането на едно място за дълго не е моето нещо. Това определено не значи, че в края на учебната година ще ви кажа “довиждане”, напротив, дори не ми е хрумвало, защото последното помахване, последното обръщане назад означават забравяне, а повярвайте ми, не бих си позволила да забравя хора като вас. Убедена съм, че сещайки се всеки път за вас, на лицето ми ще грейва усмивка. Казват също, че не можем да живеем вечно във фантазиите, към които настройваме умовете си. Трябва да се сблъскаме с реалността, да осъзнаем способностите на собственото си съзнание, да прегледаме позитивните и негативните си страни и да се научим да ги прилагаме в ежедневието си.

Трябва да сме зрели, пораснали хора, които преживяват пълнотата на реалистичното си съществуване в света. Аз, бидейки идеалист, предпочитам да създавам мой собствен свят, който да мога да изменям всяка секунда. Вие винаги ще имате специално място в него. Надявам се следващите резултати да бъдат отлични, защото по никакъв начин не бих искала да ви разочаровам или омаловажавам труда ви. Надявам се в бъдеще да имам възможността да засичам малкото щастие от нещастните години – вас по многобройните пътища на живота, дори да бъде леко неловка среща в бар.

Искрено ваша,

Стани

 

София - домът на спомените