ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Липсвате ми

Липсвате ми

Така е по Коледа. Първо се започва с коледните песни. Превърташ радиата докато чакаш в задръстването, а преди това си скръцнал със зъби на някой вкъщи или си установил, че черното палто е на химическо и сега навличаш пухенката, а сакото отдолу стърчи. Ужас. Обаче, коледарите пеят ли пеят. Общо взето тези 5-6 парчета, които с приближаването на празника вече съвсем не можеш да понасяш и нямат нищо, ама нищо общо с все още ежедневния ритъм на офис-вкъщи-офис-вкъщи.
 
И с текстовете е така. Колко хора започват да пишат по Коледа, защото тогава стават чудеса?! И този текст е заради Коледа. Но той е и заради всички други празници в годината, в които не мога да пренебрегна мисълта за липсващите ми хора. Мисля, че всички най-много усещаме липсите тогава. Защото празниците носят един особено натоварващ заряд от очаквания.
 
Днес, в колата, докато обърках пътя в космополитната ни столица, попаднах на коледно-музикална пауза. Т.е. попаднах на една стара, българска естрада и докато посягах да сменя станцията, усетих как червеното на светофара се замъглява, снегът по предното стъкло се усилва, а чистачките не искаха и не искаха да се включат. Защото това беше Нейната песен. Слушали сме я стотици пъти, гледала съм я стотици пъти в танц с любовта на живота й - дядото на моите деца. Но я загубихме ужасно ненавреме. И днес много ми липсваше. Липсваше ми в плановете за подаръците, за Коледната вечеря, за тазгодишните цветове на елхата. Липсваше ми.
 
След нея се появиха и други лица. Лицата на онези хора, които толкова съм обичала и винаги ще обичам, но и тях съм загубила безвъзвратно.
 
И за пръв път си дадох сметка, че ми липсват и много хора, които са Тук и Сега. Живеем на няколко километра един от друг, но си позволяваме да не се виждаме, да не обръщаме внимание на общите ни спомени, да пренебрегваме съвместното бъдеще. И то без особена причина. Приятели, с които съм си представяла, че ще отгледаме децата си заедно, че ще съпреживяваме Коледа, Великден и други празници и делници. Приятели, за които да опаковам подаръци и от които да разопаковам подарени с любов кутийки.
 
Липсвате ми, да. Сега, по Коледа. Най-вероятно, ако спра с вътрешната мобилизация, ще ми липсвате и по всяко друго време, но се старая да се щадя като ви се обаждам от време на време без особени очаквания.
 
И не, времето не е фактор. Фактор е желанието. Както казваше една моя позната: Нямаме време само за нещата, които не искаме да направим.
 
 

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...