Любов и други бедствия

Living in oblivion

На сутринта нищо не се е променило, самоомразата и отчаянието са само леко приглушени.

Living in oblivion

Заемам заглавието от “Живот в забрава” – един блестящ филм (на точно 20 години) на “свръхнезависимия” Том ди Чило с участието на Стив Бушеми...

Неотдавна много близък човек умря (не почина, умря) след дълго боледуване (на моменти с успешно лечение). Не си говорехме от десетина години (само хладни поздрави, куртоазни теми и безсмислено бъбрене, когато случайно се засечем), болестта не промени нещата. И независимо кой е виновен за отчуждението, хладината и навеки пропуснатата близост, чувството остава – отначало се залъгваш, че си претръпнал (оказвал си се в подобна ситуация и друг път), че знаеш как да отблъснеш мъката и скръбта и да овладяваш положението, но не е така. Дори и гледал много филми и прочел много книги да си мислиш, че при първата среща с "голямата скука" (Богомил Райнов, талантлив подлец) ще се държиш адекватно, няма да правиш глупави грешки и ще си мъдър, благороден, великодушен и всеопрощаващ, защото животът е кратък, се оказваш слаб, суетен, безхарактерен и понеже "налят акъл в глава не стои", учиш се от собствените си глупости (и то за кратко).

Нарочно не използвах една великолепна фраза от "Ритъмът под краката ми" в поста, запазих си я за сега: "Когато се сещам за тези моменти, се мразя, и защото не искам да се мразя, не се връщам назад и гледам напред." Така съм решил и за този уикенд (трезвата среща с действителността може да ме отведе до доброволен летален изход) – ще се боря "като кораб срещу течението, което го отнася назад в миналото" (Франсис Скот).

Графикът е ясен (виж "Един ден на Боян Афанасиевич"): гледам два филма – "Ръкописите не горят" на Мохамад Расулоф (шедьовър, ще пиша) и американския "Good Kill" на Андрю Никъл (малко елементарно пацифистки, злото няма да си отиде, защото не искаш да му се опълчиш, но пък и методите са много важни), чета "Джейн Еър"... Тръгвам! Градинката е препълнена (времето е чудесно), така обичам – "само в големите партита има задушевност" (пак съпругът на Зелда).[[more]]Кафето е изпито и се започва с водката. Отначало всеки има големи изисквания, които с постепенното затъмнение (блажено) на съзнанието рязко намаляват като тичането на български футболист след 60-тата минута. Черпят ме профилактично "лек срещу глаукома" и ситуацията съвсем излиза от контрол (за добро), въпреки че в такава вечер стимулантите (и хиперактивността, съчетана обаче с дарбата да изслушваш жените, която не се учи) са за предпочитане пред транквилантите. Аспирантките и докторантките ги оставяме за по-нататък; както се казва в "Игра на тронове", всеки говори за "good girl", но търси "bad pussy". Мярвам една позната, доста дебела (с подобаващи по размер млечни жлези), но облечена с вкус (дълга бяла рокля и цвете в косите), пластична и обезоръжаващо наивна, вечно в добро настроение и с хубавко румено лице, която "хванах" да чете Айзък Азимов на кашпа на оживен столичен булевард, но някой ми е "хвърлил поглед" (буквално), усещам очи, залепнали за мен като диод на електрически пистолет ("тийзър"), които са огнени, зачервени, всъщност сини и са прикрепени към интересно одухотворено лице и стройна, гъвкава, елегантно облечена фигура. Проводниците на електрошоковото оръжие, завършващи със зрителен орган, са като на пружина и придърпват все по-силно моето олюляващо се и омаломощено тяло... В нашето семейство (както казваше майка ми по повод на вуйчо ми – известен прахосник, пройдоха и женкар) "мъжете не свалят, тях ги свалят". Най-вероятно от леност, мързел и малодушие.

На сутринта нищо не се е променило, самоомразата и отчаянието са само леко приглушени. Но пък (това е всъщност, което все още ме крепи, освен себичния егоизъм и жаждата за живот и удоволствия) и аз като Гетсби (за трети път цитирам любимата – освен Достоевски – книга на майка ми) имам "несъкрушима и необикновена дарба да се надявам"!

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.