Прекрачихме смело в месеца на любовта. И виното. С което февруари ни дава идеални предпоставки да търсим сред хладното време навън топлота – топлота в домовете, сърцата и умовете си.
Неизбежно е да мислим за емоции в този месец. И мисълта обикновено е преплетена с радост, но и с тъга. Любовта често е именно такава – изтъкана от противоположности.
Миналата пролет гледах един филм, базиран на славянската митология, в който героят беше митичен звяр и – по познатия приказен модел – в крепостта на леговището му се озова красиво младо момиче. В началото тя беше изплашена, той – гневен и зъл. После се впуснаха в приключения, опознаване, чувствата им се смекчиха, припламнаха искри... И по време на най-големите перипетии Звярът каза нещо, което стои в ума ми и до днес. „Помогни ми да се помиря със себе си...” – простена той към Красавицата. [[quote:0]] Ние сме ураган. Буря. Кълбо от полюсни емоции, мисли и преживявания. Понякога забравяме кои сме. Ставаме затворници на лошите си мисли, които кръжат в ума ни. Понякога ставаме същински зверове... Но никой не може да остане дълго в този облик, когато е обичан. Когато знае, че е ценен и нечия любов го прави специален. Когато някой е надзърнал в душата му и е видял там едно малко изплашено дете, все още любопитно към света...
В приказките е така – целувката на истинската любов е носител на най-силната магия, която може да промени света. Само че днес не вярваме много в приказки. Станахме практични. Меркантилни. Бъркаме страха си от самота с любов. Обвързваме се, за да не ни сочат с пръст като саможиви особняци-самотници. И зад една връзка често се крият основно страхове и предразсъдъци вместо любов и взаимност. А взаимоотношенията се превръщат в огледало на Негово Величество Егото. Особено когато се впуснеш да
променяш някого, да го редактираш, за да се превърне той в образец по твой вкус и желания, да се изгуби в лабиринта на обърканите ти чувства. А когато на теб ти омръзне тази игра и го зарежеш, да не знае кой е и да му трябва време да се превърне отново от развалина в човек.
Механизмът на истинската любов не действа така. И със сигурност ти дава повече, отколкото ти взима, дори и финалът да не е с хепиенд и сватбени камбани. Ако някой те обича – такъв, какъвто си – няма да постави пред теб ултиматуми, за да станеш друг. Вътре в теб ще проблесне самоволното желание да бъдеш най-добрата версия на себе си заради този човек, който е видял доброто у теб, за да дойде той и да остане да кръжи в орбитата ти. [[quote:1]] Когато любовта причинява дисхармония в живота и вътрешния ти свят, по-добре отпусни хватката, с която си се вкопчил в „избраника на сърцето си”. Очевидно тук урокът ще е друг. Отваряй си очите и учи. Учи се на компромиси и самоуважение, на смелост, нежност, търпение... И бъди готов за онзи момент, в който любовта ще ти помогне да се помириш със себе си. Когато този момент дойде, ще го почувстваш. Със сигурност. Ще познаеш и човека, който идва да те научи на това.
Пък по пътя до този миг вероятно ще има трудности. Шансът да ти разбият сърцето, е голям. Не е приятно, но е цена, която не трябва да се страхуваш да платиш. Защото така имаш шанса да разбереш от какво си направен всъщност – цялата богата палитра на човешката същност прозира зад едно наранено сърце. Лекува се. С време и нови преживявания. След това ще знаеш, че нежността, която изпитваш, е твоята най-голяма сила и най-голяма слабост едновременно. Защото нежността те прави уязвим. Но и смел. [[more]] А особено много смелост е необходима, за да се влюбиш отново, да си позволиш да обичаш, след като са разбили сърцето ти веднъж. Да превъзмогнеш сам себе си, страховете си, демоните си, болката си и да зашиеш раните, за да бъдеш отново цял... Не същият като преди, но все пак завършен. Геройство и подвиг е, който ще ти се отплати с времето... Когато е минало достатъчно време, за да си се помирил със себе си, с миналото си, с изборите, които си мислил, че са били грешка, а в крайна сметка се оказват необходимото зло, за да се превърнеш в този, който си...
И най-важното нещо, към което ме води месец февруари, е заключението, че любовта е, за да се изживява. Не да се размишлява за нея прекалено много. Досущ като самия живот. Затова вземайте шаловете и палтата, изберете заведението с най-хубавото вино и поканете хората, които карат очите ви да блестят, а в душата ви да е топло и уютно. Излезте и споделяйте обич – във всичките й многообразни проявления.
Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/.
