Винаги съм вярвала, че съм търпелив човек, способен да мисли, преди да действа и да казва тежки думи. Не се паля лесно и мисля за последствията. Расъждавам, винаги се опитвам да се поставя на мястото на отсрещната страна и да търся адекватни решения. Въпреки това, с появата на децата и почти мигновеното порастване на големия ми син, разбирам, че, когато става въпрос за тях, не мога да съм винаги уравновесена и разумна. Майчинският ми инстинкт за защита работи на толкова високи обороти, че в момента, в който се включи, усещам, че ставам друг човек – ама, буквално друг. Толкова първичен, толкова плашещ и толкова истински. Страхът и желанието да защитиш рожбата са са толкова мощни, че изместват всичко останало, забелязали ли сте? Няма значение каква е конкретната ситуация – резултатът е почти винаги един и същ. Ако децата ми са застрашени, не съм способна да се владея, задвижват ме най-първични и чисто животински инстинкти.
Още чувам свистенето на футболната топка, която почти отнесе главата на малкият ми син, когато беше на седем месеца и се разхождахме в парка. Шокът, който преживях, адреналинът, който сякаш затанцува шеметно във вените ми, сълзите, ужасът, че може този удър да е фатален, неспособността ми да се овладея и да успокоя изпадналото ми в конвулсии от рев дете... Желанието ми да смачкам виновните за този инцидент деца, които напълно неволно и без умисъл причиниха тази ситуация...[[quote:0]]Не мога да повярвам и как се скарах на едно от най-близките приятелчета на големия ми син, че го одра жестоко след кратко боричкане. Знам, че трябва да се намесваме, когато е необходимо, но не мисля, че е редно да възпитаваме чуждите деца. Въпреки това, дори не оставих възможност на родителите на детето да реагират. Желанието ми да защитя сина си ме изстреля мигновено на сцената на техния двубой за по-малко от секунда.
Това, че съм майка, оправдава реакциите ми, но искам да овладея този инстинкт. Не искам да се превърна в орлица, способна да избоде очите на околните в момента, в който усети заплаха за децата си. Опитвам се да живея с лудата в мен и да не й позволявам да ме превърне в една неуравновесена и напълно неспособна да контролира емоциите си жена. А това е важно не толкова за мен, колкото за онези малки създания, които толкова много обичам и искам да превърна в зрели и отговорни личности, способни да се оправят самостоятелно в живота, без да нараняват хората около себе си.
