Преди дни ми се наложи да вляза с детето си в болница. По-страшен момент не съм преживявала досега. Страхът не за себе си, а за най-свидното, чувството за вина - неясна, но категорична, ужасът от болката, безсилието, атавистичният кошмар, наречен българска болница... В пълна паника, опитвайки се да запазя самообладание заради него, в неуспешен опит да разбера какво става и да проведа нормален диалог с хората в бели престилки. Тези, от които зависи всичко, но които от своя страна са зависими от една порочна система, ниски заплати, липса на удовлетворение и чувство за мисия. От другата страна сме ние – пациентите, изгледали няколко американски филма, убедени, че нещата трябва да се случат по друг начин.
И внезапно, докато загубила почва под краката си, се опитвах да успокоя 2-годишния си син, до леглото ми се приближи една млада жена. Беше взела една от количките на сина си и я донесе на моето дете. Насред болничния ад и бездушие този простичък жест ме разлюля из основи. Стиснахме количката в ръчички и ходихме на всички процедури с нея, тя беше единствената ни връзка с човещината и нормалността. Когато най-страшното мина, забелязах нашата "съквартирантка" – дънки, карирана блузка, вдигната коса. Детето й беше току що оперирано и докато му говореше ласкаво, аз си отворих очите за един безкрайно спокоен и земен човек, който успяваше да запази самообладание и в най-тежки моменти. От Самоков. Готвачка. Циганка. Майка. Люси.
Сприятелихме се, говорихме си, разменяхме си играчки, храни, мъдри мисли. На сбогуване тя ми пожела Господ да е с нас. На глас й пожелах същото. На ум й пожелах никога да не се сблъсква с предубежденията, които ние имаме към нейния етнос. На себе си пожелах чисто сърце и помисли, и винаги да помня, че Човещината има много лица, много цветове, много измерения.
Благодаря ти, Люси!
28.06.2011 г.
