ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Люси

Люси

Преди дни ми се наложи да вляза с детето си в болница. По-страшен момент не съм преживявала досега. Страхът не за себе си, а за най-свидното, чувството за вина - неясна, но категорична, ужасът от болката, безсилието, атавистичният кошмар, наречен българска болница... В пълна паника, опитвайки се да запазя самообладание заради него, в неуспешен опит да разбера какво става и да проведа нормален диалог с хората в бели престилки. Тези, от които зависи всичко, но които от своя страна са зависими от една порочна система, ниски заплати, липса на удовлетворение и чувство за мисия. От другата страна сме ние – пациентите, изгледали няколко американски филма, убедени, че нещата трябва да се случат  по друг начин.

И внезапно, докато загубила почва под краката си, се опитвах да успокоя 2-годишния си син, до леглото ми се приближи една млада жена. Беше взела една от количките на сина си и я донесе на моето дете. Насред болничния ад и бездушие този простичък жест ме разлюля из основи. Стиснахме количката в ръчички и ходихме на всички процедури с нея, тя беше единствената ни връзка с човещината и нормалността. Когато най-страшното мина, забелязах нашата "съквартирантка" – дънки, карирана блузка, вдигната коса. Детето й беше току що оперирано и докато му говореше ласкаво, аз си отворих очите за един безкрайно спокоен и земен човек, който успяваше да запази самообладание и в най-тежки моменти. От Самоков. Готвачка. Циганка. Майка. Люси.

Сприятелихме се, говорихме си, разменяхме си играчки, храни, мъдри мисли. На сбогуване тя ми пожела Господ да е с нас. На глас й пожелах същото. На ум й пожелах никога да не се сблъсква с предубежденията, които ние имаме към нейния етнос. На себе си пожелах чисто сърце и помисли, и винаги да помня, че Човещината има много лица, много цветове, много измерения.

Благодаря ти, Люси!

 

28.06.2011 г.

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...