ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Любов на един дъх разстояние

Любов на един дъх разстояние

Снимка: Pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Толкова много пъти съм чувала думите „когато най-малко очакваш“, че ако трябваше да ми се случи – да ме чакат зад ъгъла, да ме блъснат, а след това да ме прегърнат – трябваше да застина някъде там още между „когато“ и „най-малко“. Когато нито ъгълът се вижда, нито „най-малко очакването“ е решило да се случи. Така пораснахме ние, 30-годишните с вече няколко плюса отгоре. С очаквания. Към нас. От нас. За нас. Между нас. Оставихме се те да ни водят, а не ние тях. Оставихме се те да ни показват любовта, а не ние да я срещаме. Оставихме се те да я крият зад ъгъла, а ние да очакваме. Толкова я материализирахме тази любов, че пропускахме аромата й, стъпките й, дишането й, докосването й, шепотът й, защото понякога тя е само на дъх разстояние, на дъх случване.

Помня я. Скоро ми случи. Запечатах го това случване. Запечатах я тази любов. Реално нереална, неочаквано очаквана. Случи се някъде между няколко шота текила, между погледи през рамо, между дъх на всяка секунда разстояние, като вдишване без издишване. Толкова близо и толкова далеч. Между тълпа, между думи, между докосвания. Защото тя, любовта, понякога шепти точно толкова силно, колкото ти самата искаш да чуеш. Но ти не чуваш, ти чакаш на ъгъла, там... „когато най-малко очакваш“. Само че аз този шепот го чух. Толкова нежен, колкото исках да бъде. Толкова тръпчив, колкото вкусът от текилата трябваше да бъде. „Когато най-малко очакваме, природата има хитър начин да намери най-слабото ни място - казваше бащата на сина си във филма Call Me By Your Name. - Може би сега не искаш да чувстваш нищо, може би никога не си искал да чувстваш нищо, но почувствай това, което си имал.“

И аз така – хитро бях хваната в дъха му, в докосванията му, че забравих дори за очакванията. А нощта? А сутринта? А денят? Не, в този миг, под това небе и под тези звезди, не исках да имам нищо друго освен него и този дъх разстояние. Знаех, че още преди изгрева няма да го има. Знаех го. Но сякаш исках да залепя с тиксо устата на онова „когато най-малко очакваш“ и да го накажа в ъгъла. То да чака. Защото аз живеех точно в този миг, имах тази любов. Бях като Зелда, която препускаше с чаша шампанско между хората, имах блясъка в очите й, който се отразяваше по ръба на чаша й с шампанско, усещах фините й къдрици, които кокетно криеха усмивката, в която може би той искаше да се влюби. Както Скот в Зелда. Както аз исках – той в мен. Аз неговата усмивка толкова я усещах в мен, че бях забравила и за пеперудите в стомаха, и за текилата, която той попиваше от устните ми, и за звездите, които играеха на гоненица в чашата ми. Дъх на любов или любов в един дъх. Кой знае? И аз не знам. Но този дъх си заслушаваше всеки шот и всяко едно вдишване. А после?

После беше издишването. После него го нямаше. Само едни пеперуди бушуваха. Купонясваха си те в моя стомах, а аз дори не можех да преглътна. Не исках да го изгубя този дъх, в който се влюбих и от който още не исках да си тръгна. Любовта понякога ни дава само толкова. Само дъх, само разстояние, само нощ, само ден и като в „Мостовете на Медисън“ – оставя тишина след себе си. И празнота, и болка, но само ако ние го позволим. Ако ги оставим онези думи „когато най-малко очакваш“ там зад ъгъла, те да чакат, не ние.

Изтискваме толкова много от себе си да се излекуваме по-бързо от тези неща, че на 30 години сме напълно изчерпани и нямаме повече енергия за нови взаимоотношения. Всеки път започваме с някой нов, но да накараш себе си да не чувства нищо, да подтиснеш всякакви емоции... каква загуба - каза още бащата на своя син в Call Me By Your Name, в историята за онази, различната любов. - Сърцето и тялото ни се дават веднъж. Преди да осъзнаеш, сърцето ти е износено, а колкото до тялото - идва един момент, в който никой няма да иска да го погледне. В момента изпитваш скръб, болка. Не ги убивай, с това ще загубиш и радостта, която си изпитал.“ Затова само ще кажа - наричай ме с моето име и аз ще те наричам с твоето. В този един миг, в този един дъх. Дъх на любов.

Аз не съм от тези жени!

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...