Винаги съм вярвала, че работа се търси като любов. И бързам да уточня: не любов като работа, тоест с цел намиране на финансов източник под формата на мъж, а точно обратното – работа като любов, със сърцето.
Не мога да разбера тези, които се водят единствено от фактори като заплата или материални придобивки в избора с какво да се занимават. И не, не съм от облагодетелстваните, които са се родили в богато семейство и могат да си позволят да имат претенции. Напротив, работя от 14-15-годишна и съм вършила какво ли не – и брошури съм раздавала, и плакати съм лепила, и колички с пясък съм бутала на археологически разкопки... И не, това не ми е CV-то, просто с две думи искам да кажа, че знам какво значи да трябва да работиш какво да е, за да си платиш сметките. Но въпреки това в сърцето си вярвам, че работата е много повече от средство за плащане на сметки. Тя трябва да бъде – всъщност не, в любовта няма “трябва” – тя е вдъхновение, извор на сила, тя е причината да ставаш сутрин с нетърпение за деня. Звучи ви утопично-наивно? Тоест, подобни романтично натруфени фрази са приемливи, ако говорим за любов, но иначе са нереални, когато става дума за работа? От къде на къде?[[quote:0]]Та ние прекарваме в работа най-голямата част от времето си, повече отколкото със семейството, с приятелите си... Тоест, чисто практически от гледна точка на времето би трябвало работата да е по-важният фактор пред любовта, защото, ако сме щастливи в офиса, автоматично ще сме щастливи през по-големия отрязък от деня. (Все пак сънят не се брои за време, прекарано със семейството.)
Ето защо приказките за принцеси не трябва да завършват с “живели дълго и щастливо” и не трябва да учат децата да търсят любовта, а работата на живота си, за да могат наистина да живеят, ако не дълго, то поне щастливо.
Не разбирам хората, които ненавиждат професията си, които се чувстват нещастни и потиснати, които всеки понеделник искат едва ли не да скочат под идващото метро. Да, на всеки се налага понякога да стисне зъби и да търпи поради една или друга причина. Но защо при някои търпенето продължава десет, двадесет, тридесет години? Макар и заради фактора “висока заплата”... Защото, колкото и пари да си скътал, те нито ще ти купят здраве, нито младост, нито изгубеното време. Време, в което е можело да създаваш, да твориш, да изразяваш себе си чрез нещо, което те прави щастлив.
Не се оплаквам: аз лично попаднах на първата си голяма любов/работа още на двайсет и живях в пълна романтика повече от десет години. Понеделниците ми бяха любими, офисът – повече от дом. Като повечето младежки любови, и тази стигна до своя край. Заради външни интереси екипът, който наричах семейство, беше разкъсан на парчета. И преди да стана много патетична, искам да напиша нещо хубаво. Да, загубих конкретното първо олицетворение на любовта си, но не и самата любов. Защото дори и конкретен екип да не съществуваше в конкретен офис, вече никой не можеше да ми отнеме да правя това, което обичам, което ме осмисля, което е моята любов – а именно да пиша.
Бела Чолакова
Още текстове на Бела можете да прочетете в блога й.
