ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Магия

Магия

Бабата открехна леко вратата, надзърна и махна с ръка да я отпъди. Както се пъди муха. „Друг път ела.” Тя обаче беше подготвена – идваше за втори път в панелния изтърбушен блок, на четвъртия етаж, без асансьор. Докато слагаше крак, за да попречи на бабата да затвори, разсеяно се зачуди как старицата изкачва стълбите.

- Не, не мога да дойда друг път, спешно е.

- Ееее, ама някои хора не могат хич да чакат – бабата отстъпи неохотно в тъмните бездни на апартамента.

Няма, бабе, такова нещо, да избираш. Или можеш да обичаш или не можеш.
Момичето, не че беше момиче, но в присъствието на бабата веднага изправи рамене и махна няколко бръчки от челото си, пристъпи и посрещна спарената миризма с примирението на човек в напреднал стадий на Стокхолмски синдром. Последва бабата в кухничката и веднага се мушна да седне на кушетката, покрита с вехто одеало.

- За карти ли? – попита бабата с неудоволствие. Втренчи се в момичето и сбърчи чело. Явно се о питваше да прецени какъв човек е пуснала в къщата си и колко може да му вземе. – Една глава ме боли днеска цял ден, не ти е работа...

- Искаш ли аналгин? – бодро попита момичето и забърка в чантата си, където така или иначе никога не знаеше какво носи и нищо не можеше да открие, дори да го носеше.

- Абе една бира да беше взела...

- Нося ти! – момичето облекчение се сети за найлоновото пликче, което беше оставила до крака на масата. Извади пластмасовата бутилка и гордо я поднесе на старицата.

- Ох, ох, ох, хич не съм за тая студена бира аз, ама щом си я донесла... – бабата взе от мивката една не много чиста чаша и си сипа. – Ти искаш ли?

- Не, не . Аз не искам да те притеснявам, ама ми трябва помощ.

- Кажи бе, бабе, кажи си всичко – на карти ли искаш да ти гледам, куршум ли да ти лея, късмета ли да ти развържа...?

- Не, това го правихме миналия път – момичето заглъхна и се загледа в мухата, която лазеше по мушамата. Събра сили и горе-долу ясно изрече – Искам магия!

- Магия? За любов ли, чедо? – мазно се усмихна бабата и приглади сивия кичур, който висеше над диадемата, току между очите.

- Не, искам магия, такава, обратна... Дето ще развали любовта.

- Ааааа, искаш той да спре да обича друга жена?

- Не. Всъщност, такова, искам... аз да спра да го обичам.

Бабата се втренчи в очите й. Момичето преглътна, усети топката в гърлото си и й се прииска да запали цигара. Бабата, разбира се, щеше да позволи, но това щеше да излишно да я разсее.

- Да спреш да обичаш ли?

- Искам – каза момичето и все пак се сети – Ама нали само него няма да мога да обичам?
Какво, прави ли се сега, да ме мъчи ли иска, не е ли ясно какво искам. Искам този кошмар да свърши. Преди шест месеца се разхождаше с детето в едно крайморско селце и след като купиха играчки и други глупости, изведнъж попаднаха на малкия параклис, полускрит зад всички павилиони с китайски боклуци, стрелбища и будки за пуканки. Влезе вътре и в тъмнината на чувството, че това е съдбовно, се помоли. Същата вечер се влюби безпаметно в най-неподходящия мъж на света, с когото не можеше да има нищо общо, просто не можеше. Целунаха се два пъти, посрещнаха изгрева и той я изпрати към нейния хотел, където спяха детето и бащата на детето. Оттогава тя не можеше да спи, не можеше да мисли за друго, той беше зад всяка мисъл, зад всеки ъгъл, зад всяка песен, зад всяка страница. Тресеше я, направо като болна. Виждаха се често и тогава ставаше още страшно. Веднъж си писаха, признаха си, че се привличат, но не са готови да платят цената за страданието, което ще причинят на най-близките си.

После замлъкнаха и тя остана в затвора на любовта си, сама и отчаяна. Приятелките й не разбираха, като че ли никой вече не си спомняше какво е да си болен от любов, буквално. Всички си гледаха семействата и бяха склонни да разговарят или за деца, или за работа. Спасение нямаше никъде. Мъжът й ставаше все по-подозрителен и нервен, а тя се опитваше да се избави, да забрави или поне да се примири. Когато загуби надежда, а месеците се заредиха бавно и мъчително, без никаква утеха, се сети за бабата. Беше я водила приятелка, преди години, тогава й гледа на карти, наговори един куп небивалици, ля й куршум, смяха се и това беше. Сега беше на живот и смърт.

- Ама тая магия е бая трудничка, да не кажа – опасна – поклати глава бабата, докато не я изпускаше от очи.

Ох, знам си, сега ще почне да ме върти на шиш, да шикалкави, да си вдига цената, каза си момичето и с неприсъща твърдост попита:

- Добре, колко?

- Абе колко, не е въпроса колко, ама ти не знаеш – това е опасна магия, може завинаги така да останеш. Тия магии на сърцето се правят – бабата се изправи тромаво до масата и се надвеси над момичето.

- Е, на сърцето де, то сърцето ми е загубено – простена тя и проглътна пак. Да си беше запалила... – Кажи колко искаш!

- Ееее, много нетърпеливи хора, много упорити хора, ти ако така и обичаш, моме, за това ти е дошъл такъв проблем на главата. Ще ти кажа, ей сега ще ти кажа, ама трябва да знаеш – веднъж това се прави и после няма връщане. Да не дойдеш утре да ми опяваш, че той те иска, пък ти нищо... Ако си съгласна, ще ти я направя тая магия , за 100 лева ще ти я направя, не е много това, ако искаш...

- Искам – каза момичето и все пак се сети – Ама нали само него няма да мога да обичам?

- Абе това да не ти е магазин, само това сирене да си вземеш? Няма, бабе, такова нещо, да избираш. Или можеш да обичаш или не можеш.

- Ама... Добре, давай.

Бабата се засуети над мивката, тя се облегна назад и затвори очи. Аз досега без любов съм живяла, ще продължа пак. Ако не бях се молила, нямаше да се влюбя така и нямаше така да ме боли. Само да спре да ме боли...

Когато излезе от сумрачния вход, слънцето за малко я заслепи. Пак беше валяло, въздухът беше тежък, но небето просветваше в синьо над облаците. Тя погледна света и сви рамене. Не беше нищо кой знае какво този свят. Важното беше, че не я болеше вече, това можеше да го усети. Всъщност това беше единственото, което можеше да усети.

Зад талашитената врата на четвъртия етаж бабата въздъхна и се прекръсти.