Любов и други бедствия

Малки препратки

И ако ние, големите, си мислим, че написаното в детските книжки се отнася само за децата, много жалко. Ще има още да четем, докато порастваме заедно с тях

Малки препратки

Понякога вечер преди сън чета на внучките си една симпатична книжка от детството на майка им. В една от главите четиримата герои – слон, папагал, боа и маймуна – си обясняват значението на думата "вървя". Папагалът, най-пръв от всички, дефинира това действие със следната формулировка: “Не е възможно, дори е ужасно просто така да се върви, върви, върви...” За да се каже, че някой върви, то той задължително трябва да има Цел. Когато цел няма, вървенето се нарича разхождане, т.е. същият този някой просто си върви насам-натам.

Спирам четенето, защото момичетата неусетно са заспали. Затварям книжката с мисълта, че написаното е от изключителна важност, почти малко прозрение, и решавам непременно да им прочета страницата отново. Може дори да провокирам и разговор по темата. Вървене, цел. Вървене с цел. Думи, дълбоки по смисъл и важни по значение. Защото това ви чака в живота, дечица. Поне вървенето ви е неизбежно.[[more]]Задълбавам мислено по темата и съзнанието ми потегля в още по-дълбок анализ. Към вървенето и целта добавям думи като път и храм, провокирана от великия грузински филм "Покаяние". Поантата на сюжета е закована в едно единствено изречение въпрос: "Защо е този път, щом той не води към храма?" Надграждам по темата. Тръгнахме от вървенето и целта, но, мисля си, колко съдбовни ще са пътеките, по които ще изберете да вървите? Без цел не може. А дали ще успеете да припокриете някоя ваша цел с мечта? Мечтата с храм? Мисли, абсолютно несъразмерни с числото 8 – възрастта на моите внучки. Темата за храма е толкова философски натоварена и мисловно титанична, че ще има да чака още няколко години. Поне толкова, че да не ми е трудно да търся начини да пречупвам сложните по значение думи до адекватни за възрастта понятия и ситуации.

Някъде дотук помня мъдруванията си. После и аз съм заспала...

На сутринта, бъркайки тестото за палачинки, усещам как се усмихвам все по-широко, смея се почти. Несериозно е, не, по-скоро е непедагогично, и затова няма да споделя с децата какво провокира усмивката ми. Но щом се събудих, си спомних един скорошен филм, в който един стогодишен старец скочи от прозорец, отиде до една гара, качи се на случаен влак и потегли в незнайна посока. И от този момент нататък му се случиха най-чудесните неща в живота. Съвсем неочаквано. С огромна лекота!

Именно лекотата е онова важно нещо, което искам да ви съпровожда винаги, докато вървите по пътя си! Плюс свободата, която ще си разрешите!

И ако ние, големите, си мислим, че написаното в детските книжки се отнася само за децата, много жалко. Ще има още да четем, докато порастваме заедно с тях. Един неизбежен урок за всички нас!

Автор: Ваня Смоленска