Любов и други бедствия

Малки вълшебства

Колко малко ни е нужно понякога, действително – непринуден жест, поздрав, подадена ръка... Интуитивно връщам назад в съзнанието си кадри от други подобни ситуации, в които малки жестове от страна на съвсем непознати хора са били повод за голяма усмивка на лицето ми и са ме карали да се чувствам изключително.

Малки вълшебства

Всяка делнична сутрин минавам по един и същи маршрут на път към работа. И всеки ден той е там: възрастен господин с побеляла коса и червендалесто лице, седнал винаги на една и съща пейка в градинката на Гроздовия пазар с пластмасова чаша кафе в ръката – кима ми с глава, усмихвайки се, и ми пожелава хубав ден. И без значение дали сутринта ми до този конкретен момент е била по-малко или повече усмихната, усещам как погледът ми грейва, очите ми заблестяват. Отвръщам на милия поздрав и продължавам по пътя си, заредена за прекрасния ден, който ми предстои...

[[more]]Колко малко ни е нужно понякога, действително – непринуден жест, поздрав, подадена ръка... Интуитивно връщам назад в съзнанието си кадри от други подобни ситуации, в които малки жестове от страна на съвсем непознати хора са били повод за голяма усмивка на лицето ми и са ме карали да се чувствам изключително.

Лято е. Жега, задуха. Пътувам в претъпкан автобус и навалицата, в която съм буквално приклещена, аха да ме смачка... Единствената ми мисъл е да се измъкна от тази почти сървайвър ситуация и да се прибера възможно най-скоро в къщи, за да взема разхладителен душ и по този начин да отмия от тялото и съзнанието си неприятното чувство за нечистоплътност и чуждата енергия. Преди това обаче трява да си проправя път през безмилостната тълпа, която ще се изсипе от автобуса на спирката на Плиска. Мобилизирам се, защото знам - това е цяло изпитание: маневриране между лакти и колена, арогантни тийнеджъри, изнервени пътници, едвам движещи се старци, майки с детски колички, на които никой не се сеща да помогне.[[quote:0]] Стегнала съм се така, все едно ще марширувам и точно в този момент виждам една протегната към мен ръка. Поглеждам надолу – усмихнат млад непознат, който джентълменски ми предлага помощта си в този критичен момент на слизането от автобуса. Осъзнавам, че именно това е жестът – нещото, от което имам най-голяма нужда точно сега. Реакцията ми е мигновена – интуитивно подавам ръката си, отпускам се, слизам феерично и с високо вдигната глава. Представям си, че по подобен начин се чувстват звездите, когато минават по червения килим – изключително специални, единствени и не забелязващи нищо друго около себе си. Благодаря на непознатия с най-чаровната усмивка, на която съм способна и продължавам по пътя си, но вече осенена от една съвсем различна мисъл, а именно – колко големи всъщност са малките жестове...

И още една подобна случка от много отдавна, която с нескрита усмивка си припомням с повод и без.   

Пътувам във влака от София за Пловдив. Изморена съм и почти целият ми път минава в сън или в полусънено състояние. Затова не успявам да комуникирам с другите двама-трима пътници в купето, само успявам бегло да запомня физиономиите им. След като слизам от влака, на спирката на автобуса забелязвам един от тях – младият мъж, който беше седнал срещу мен, сега се суети пред будките с цветята. Разговаря с продавачката и очевидно се опитва да избере най-подходящото цвете. Сигурно ще го подари на приятелката си, когато се прибере, предполагам мислено. И започвам да съчинявам в съзнанието си романтичната ситуация, в която те се срещат, тя се хвърля на врата му и... В следващия момент младият мъж се приближава към мен с червена роза в ръката си. И това не е фантазия, а реалност. Видимо притеснен, той ми подава розата – очевидно му е коствало много, защото и думите, с които се обръща към мен са объркани и звучат  неловко. Но в този момент и оттук-нататък това за мен няма никакво значение. Защото аз се чувствам толкова прекрасно, както рядко досега. Благодаря му от сърце за прекрасния жест на внимание, продължавам по пътя си и си знам, че това е най-хубавият комплимент, който съм получавала. 

Обожавам вълшебството на малките жестове!

И искрено ви пожелавам те да се случват в живота ви, момичета!