– Само още малко. Не тръгвай, остани още само миг.
Който е изричал тези думи със спряло в очакване сърце – на ръба между надеждата и безсилието, той знае значението на „още само миг”. Той знае колко голям е малкият миг. Той знае колко болезнено важен е. Той знае какво е да го нямаш.
* * *
Преди време попаднах на една снимка: дървена маса, върху която се държат едни мъжки и едни женски ръце, а между тях - салата, франзела, две чаши, две празни чинии, свещ. Нищо особено, а всъщност всичко. Когато погледна назад, виждам точно такива моменти. Големите неща са твърде големи, за да се побират в късчета от спомени. Малките неща обаче идеално пасват и на паметта, и на сърцето, което не може да изтласква големи количества наведнъж. Сърцето работи с малки парченца безкрай. Малки като тази празна маса, отрупана с любов. Малки като събуждането в стая с три стени: отпред – море, отгоре – небе, до теб – две очи, които обичаш. Малки като чаша кафе, споделена с някого в тишина. Малки като тишината, която казва всичко, от което се нуждаеш. Малки като малките пръстчета на сина ми, които внимателно повдигат клепачите на очите ми... просто да се убедят, че спя.[[more]]Малки като баницата и доматите, оставени от мама и от татко да ни чакат вкъщи, щом се връщаме от път и хладилникът е празен. Малки като: „Мамо, мамо, спиш ли?” Малки като аромата на книга. Като дърво сред рапично поле. Като звук на хлопки из Родопите. Като чинийка с тулумби в сладкарница от детството. Като капчици от манго по устните и брадичката. Като всяко ново утро, което се протяга иззад морените на Черни връх. Като малките символи, разбираеми само за двама. Малки като знака за безкрай.
Защото малките неща правят нещата големи.
Една приятелка веднъж ми каза: „Аз рядко изпитвам щастие, макар всичко да ми е наред. Скоро бях в командировка във Виена. Имах малко свободно време и си взех колело. Докато карах колело край реката, изненадващо – хоп, и от нищото се почувствах щастлива. Сама, във Виена, с колело.”
Повече нищо не си казахме. За щастието е трудно да се говори май. То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. Бъркам там, на дъното, където е чекмеджето ми със спомени, и търся още нещо за него. Спомените, оказва се, са пълни с малки етюди на щастие. И така, етюд по етюд, се пише цялата пиеса...
Етюд №1
Със сина ми поемаме към фестивала на кукерите в Перник. Февруари е. Зимата е мека, но ние сме се скрили в шапките и пухкавите си палта като в иглута, шити по нас. Напълнили сме термос с липов чай и лудата майка, тоест аз, е направила кексчета, овесени сладки и два вида сандвичи, да не вземе детето да поиска от вредния захарен памук или кебапчетата на площада. Поснимали сме, посмели сме се, разходили, закупили шарени пернишки сувенири, няколко часа по-късно взимаме пътя наобратно. Адел се опитва да натежи на хубавото ни настроение, затова прогонваме кахърните й мисли и избираме само радостните песни. Започва да вали сняг. Неусетно пътят се превръща в бяла поляна с падащи капчици небе. Снежинки в идеални форми кацат на предното стъкло, докато пелената от сняг се сгъстява и доближава цялото небе до земята. Това е някаква снежна приказка. Дори Адел не може да го скрие. Гласът й става кадифен като на разказвач, като калпачетата, които се натрупват по камъните край пътя. „Мамо, хубаво ми е, а на теб?” Приказка в едно изречение - разказва за щастие.
Етюд №2
Последна вечер на къмпинг „Градина” с приятели. Краят на лятото е. Сгънали сме палатките, изсушили сме банските, кожата лепне от соления въздух и лятната жар. Направили сме дълга разходка по брега, изпратили сме слънцето и тихо се сбогуваме с Голямото синьо. На другия край на плажа има хубав бял ресторант. Докато събираме няколко маси, ни застига ароматът на калмари, розови домати, песто и студено розе. Децата хвърчат боси по пясъка. Нощта е близо и само няколко руси главици разхвърлят тъмното на брега. Обръщам се и я виждам – надвесила се е върху носа на Созопол като сочен оранжев пъпеш. Аха и ще влезе за едно нощно къпане в морето. Пълна със сокове от насъбралото се лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това море. Че ме чака и у дома. Луната – един оранжев миг щастие.
Етюд №3
Созопол по никое време. Пролет е, извън сезона, няма хора. Над брега нетърпеливо сноват вече чайките, а лодките на пристанището се полюшват още сънени. Аз и той – като че ли сме сами в целия град. Никога преди „пусто” не е означавало толкова хубаво. Сами сме и в старата къща над скалите. Сутрин е и аз се обличам, докато той е в малката кухня до стаята ни. Той не пие кафе и едва ли знае как да го прави. От кухнята ме достига звук, който най-малко очаквам. Лъжичка тропа по стените на порцеланова чаша. Звук, пълен със старание. Той прави кафе за мен. Топла чаша любов между неговите две ръце. Щастие на върха на лъжичката.
* * *
– Не мога да остана. Но знай, че няма по-голямо обичане от твоето.
Който е чувал тези думи, той знае значението и на липсващото щастие. Защото Голямото обичане е в малките неща. Да молиш за още един миг и дори да го нямаш, да обичаш този малък миг толкова, колкото обичаш и безкрая...
Мила Иванова
Мила е журналист и блогър. Влюбена е в града и кръщава блога си на улицата, по която е притичало детството й. Създава "Солунска 16", за да има място, което да съхранява думите й и ехото от тях. Страхува се от разпиляване на спомени, криле и любов. Затова ги пази в "солунската си кутия". Обича да има гости в нея и не крие нищо от съдържанието на... себе си. Още нейни текстове - на solunska16.blogspot.com.
