Любов и други бедствия

„Малките“ проблеми

Пазя един ярък спомен от детската градина. В последния ни ден там, тържествено и придружено от много торта и сокове, ни раздадоха по една красива раница, с която да започнем първи клас. За момчетата бяха зелени с Гуфи, а за момичетата розови с Мини Маус. Но най-добрата ми приятелка, Кристина, по непонятни обстоятелства получи Гуфи. И светът се срина. Буквално за минути. За нея нямаше по-голямо нещастие от факта, че тя ще трябва да отиде на първи учебен ден с „грешна” момчешка раница. И нищо нямаше значение освен тази противна зелена чанта.

„Малките“ проблеми

Пазя един ярък спомен от детската градина. В последния ни ден там, тържествено и придружено от много торта и сокове, ни раздадоха по една красива раница, с която да започнем първи клас. За момчетата бяха зелени, с Гуфи, а за момичетата - розови, с Мини Маус. Но най-добрата ми приятелка, Кристина, по непонятни обстоятелства получи Гуфи. И светът се срина. Буквално за минути. За нея нямаше по-голямо нещастие от факта, че тя ще трябва да отиде на първи учебен ден с „грешна”, момчешка, раница. И нищо нямаше значение освен тази противна зелена чанта. 

[[quote:0]]Случката приключи благополучно, защото се оказа, че розовата раничка е попаднала у срамежливия Игор, който дори нямаше да каже на никого за грешката, но аз навреме видях с какъв подарък се готви да си тръгне и благодарение на зараждащите се у мен дипломатични качества осъществих бързата подмяна. И слънцето отново изгря. Игор се почувства малко по-мъж, а Кристина – в пъти по-жена или поне момиче, което вече е готово да отиде на училище.

Често се сещам за тази случка и се усмихвам, но днес, поглеждайки към едно първолаче, което гордо крачеше към училище се замислих за мащаба на проблемите ни. Някак е прието да се казва, че големите имат „по-важни” и „по-сериозни” дела и недоразумения. Аз лично години наред не се съгласявам с това твърдение. Нима Кристина не плачеше с истински сълзи и наистина не вярваше, че в историята на 6-годишното й съществувание е настъпила истинска драма? О, вярвала е. И всяко дете, на което му липсва мама, страда еднакво силно. Независимо дали е на 1 месец, 5 години, или наближава 40-те…[[more]]

От малка знаех, че възрастните имат навика да подценяват моите проблеми, загледани в техните собствени,  и да вярват, че моите дреболии са „нищо работа”, която от височината на тяхната зрялост и опит трябва да свършат „за секунди”. Но на моята възраст те са страдали и са се страхували по същия начин. Незнаейки как точно да се справят с тази пречка, мъчейки се да прикрият страха и неуспеха си… А колко просто би било  да подадеш ръка на неопитния и да уважиш неговия страх. Да признаеш, че и неговата тревога е важна и никой не би могъл да му каже, че притесненията са напразни. Защото са истински, болезнени, страшни и ако нямаме достатъчно мъдрост да го видим – непреодолими.

Продължавам да чувам, че проблемите ми „са нищо работа”, че излишно страдам и вече имам отработена усмивка за тази фраза. Знам, че имам нужда от своите камъчета по пътя и ако някой не вижда колко важни са те за моето развитие – това си е само негов проблем. И аз искрено уважавам правото му да има такъв.