Преди няколко седмици отидох да взема сина си от занималня и бях адски неприятно изненадана от репликата, с която ме посрещна неговата учителка: „Голям инцидент! Днес имахме голям инцидент с Кристиян!“.
Сви ми се душата и в главата ми моментално запрепускаха милион сценарии, кой от кой по-страшен. За по-малко от миг една майка е способна да си представи възможно най-страшното, ако почувства, че децата й са застрашени по някакъв начин. За щастие, не ставаше въпрос за нищо фатално. Оказа се, че моят син бил бутнал един от съучениците си в междучасието, който по чудо се отървал само с разбита горна устна и клатещ се млечен зъб.
Или поне така твърдяха пострадалият и класната ръководителка.
Няма да крия, че ми стана изключително неприятно и се почувствах като един напълно безотговорен родител, който не е съумял да научи детето си на елементарни неща.
Плачещото пострадало дете, изнервената и развълнувана класна, свитият в ъгъла и несмеещ да се покаже Крис поставиха на изпитание майчинския ми инстинкт да защитя детето си и в същото време да му покажа, че постъпката му е недопустима. Последваха спокоен и твърд разговор с класната, засвидетелстващ желанието ни за промяна, кратък и успокояващ разговор с пострадалото дете и изненадващ разговор със сина ми в колата.
„Мамо, не бях аз! Не знам какво се е случило. Тичахме по коридора, аз го подминах много бързо и след това го чух да плаче. Не съм го ударил" – силен плач и широко отворени детски очи – "Вярваш ли ми? А, мамо – вярваш ли ми?“[[quote:0]]Шок! Неочакван обрат. До този момент всичко беше ясно, играли, сборичкали се и в един момент емоциите са надделели над разума – прас и резултатът – ясен на всички. Не казвам, че ми харесва, но поне е ясно какво се е случило, а сега..., сега нищо не е ясно.
Спирам колата, обръщам се назад, поглеждам в очите му и разбирам, че му вярвам. Вярвам, че не е умишлено и вярвам, че той дори не е разбрал, че се е случило нещо, когато е минал покрай онова дете.
Просто няма как да не му вярвам. Коя майка не вярва на детето си? Та той е само в първи клас... Познавам го и знам, че не е злобен – тъкмо напротив – повечето пъти се оставя дори да го тормозят. Не че ми харесва, но поне засега е така. Проблемът е, че, като всяко момче, обича дивите и необуздани игри, палав е и всъщото време много доверчив и емоционален, което често го поставя в неблагоприятни ситуации.[[more]]Решавам, че трябва да го подкрепя и засвидетелствам вярата си в него. Всички знаем колко е важно да подкрепяме децата си и все пак... Не пропускам да кажа, че не е лошо да се замисли и да внимава повече, защото вероятно го е блъснал, без да разбере.
Лягам си, но нещо в мен не спира да ме тормози – „Вярваш ли ми? А, мамо – вярваш ли ми?“
Ужас! А е едва в първи клас. Не смея да си мисля какво предстои...
