Не помня дали някога съм си позволявала да кажа някога на майка си подобно нещо в детството си. Винаги съм се отнасяла с уважение към нея, независимо дали ми е харесвало какво ме кара да правя.
В моето детство децата уважаваха родителите си, а не се държаха с тях сякаш са длъжни да търпят всичките им капризи и желания. Знам, че това не е случайно, а напълно заслужено. Днес ние, съвременните родители, постоянно се опитваме да компенсираме липсата на достатъчно време за децата си, като ги обгрижваме все едно са екзотични нетрайни растения.
Когато бях малка, всички имахме задължения вкъщи. Някой участваха в подреждането и почистването на къщата, други пазаруваха, а трети дори активно се включваха в приготвянето на семейната вечеря. Без значение какво изискваха от нас, ние знаехме, че у дома всичко се случва благодарение на усилията на всички ни, а не по магически начин.
Повечето съвременни деца не знаят какво е домакинска работа и какво е задължение. Разбира се, вината не е тяхна, а наша – на техните „отдадени” родители. В старанието си да ги направим щастливи забравяме колко е важно те от малки да разберат, че не целият свят се върти около тях. Всичките ни, на пръв поглед напълно логични вярвания и убеждения, издишат, щом осъзнаем, че правилното време вече е отминало. Отлетял е моментът, в който активно е трябвало да започнем да ги ангажираме и накараме да осъзнаят, че те са част от семейството и това носи както предимства, така и задължения.
Съвсем скоро ми се случи да помоля големия ми син да ми помогне, докато той си играеше на поредната електронна игра. Вместо моментално да се втурне, той се начумери, че го ангажирам в този "жизнено важен" за него момент. Опитах се да му обясня, че това не е хубаво, но той не ме чу, стана спор, последва скандал, но той така и не разбра за какво му говоря. По едно време дори ми каза „Мамо, шът!“ в старанието си да ме заглуши и да спре изливащия се, ненавременен поток от думи.
Изведнъж внезапно осъзнах, че съм пропуснала момента. И не мога да му влея в главата като с магическа фуния всички неща, които е трябвало да го науча за тези изминали седем години.
Иска ми се да не се сещам чак сега, но се радвам, че все пак поставям началото на края...
