Любов и други бедствия

Мария Ю мисли за светулки и неща от детството

Наскоро Лирическият Субект на Мария Ю беше надникнал неволно в тефтера й, където на последната страница нахвърляни стояха само няколко думи: обезличаване, заличаване, уличаване, оличаване.

Мария Ю мисли за светулки и неща от детството

Наскоро Лирическият Субект на Мария Ю беше надникнал неволно в тефтера й, където на последната страница нахвърляни стояха само няколко думи: обезличаване, заличаване, уличаване, оличаване. Оличаване ли? Това пък какво значи.

- Мария Ю, - предприе разговор Лирическият Субект на следващия ден, - мисля по въпроса дали маската  добавя нещо към лицето на личността, например някаква сили, или по-скоро подменя лицето, скривайки го.

- Нима, - отговори тя.

- Просто се опитвам  да помогна, - обърка се той като заподозря, че тя го подозира в нейни мисли. – От вчера мисля по въпроса и струва ми се и двете неща са възможни.

- Защо ги мислиш тези неща, - попита тя и се запъти към масата в трапезарията, където обичаше да пише в Тайния си тефтер.[[more]]Един човек започнал да сънува плоски сънища. Картините и историите, които виждал на сън и в които участвал, били като двуизмерна анимация. Липсвала дълбочината. Разбрал това, когато на сън изрекъл абсурдната от гледна точка на някакъв смисъл фраза: „Искам да потопя сърцето си в кошница за риболов.“ За негово учудване не могъл да потопи сърцето си никъде. Т.е. абсолютно нищо не се случило и то не заради липсата на смисъл. Това явление той впоследствие отдава на факта, че в съня било зима и водата на езерото, където искал това потапяне да се случи, била замръзнала напълно.

Все пак на Мария Ю и убягваха някои обстоятелства  и факти около тази история, затова тя затвори тефтера и предпочете да я изостави – напълно или за малко, в зависимост от това какво щеше да се изясни. Вместо това тя се върна към Лирическия си Субект и каза:

- Знаеш ли, чувствам, че има неща, които ме оличават. Например лятото… Дава ми ново лице, нов хоризонт, нови птици… Ако ме разбираш.

- Слушам те, слушам те, - подскочи от стола си и отново седна той, впервайки поглед в нея.

- Лятото е многоизмерно. Не като кино последна четириизмерна технология, но наистина човек влиза в него и си е там чак до зимата като в свой филм, ако ме разбираш. Със своя светлина, със свои планини, изгреви, залези, море и небе… Влизаш в него, но после излизаш друг човек. Помниш ли миналия месец като бяхме на море. Ние потапяхме в морето всичко, което желаем, емоциите си, радостта си, сърцето си.

- Чакай, чакай, това с потапянето чак така ли беше… Мислех, че просто влизахме да се къпем и да се разхлаждаме.

- Чакай малко, фокусирай се именно върху потапянето.

- И какво?

- Не е ли истина, че ние се потапяхме в морето именно със сърцата си.

- Да, не ги оставяхме на кърпите. Но какво доказва това?

- Че лятото има дълбочина.

-  Хм, - не издържа и се умисли Лирическият Субект, не разбираше защо Мария Ю подменя морето с лято, защо му слага някак си маска, какво постига така… Да, потапяха се в морето, плуваха, а по-навътре имаше по-голяма дълбочина. Но лятото каква дълбочина по-точно имаше, в какво именно посока се разстилаше тази дълбочина. Тук имаше някаква мистерия в думите й. Потапяне в лято с дълбочина му идваше в повече.

Мария Ю отново се уедини с тефтера си:

Лятото ме оличава. Прави ме друга. Лятото е голямо и широко – дълго, високо, дълбоко. Лятото е пълно със светлина, светулки, разбиране и проницателност. През лятото паметта ми живее свой живот, гмурка се и вади разни неща от дъното, понякога напълно забравени. Защо точно през лятото толкова забравени неща от детството ми изскачат на повърхността и търсят ясното си обяснение. Например пейката на улицата. Седяхме там с часове, плюехме бели плюнки на тротоара и се вглеждахме в невинната им пухкава пяна, разсъждавайки и спорейки какво е това професор и какво е философ. Какъв е смисълът да са различни като звучат еднакво непонятно. Така след тези напечени разговори един ден забелязахме, че на мен са ми поникнали косми под мишниците – руси, меки косъмчета, а това беше много по-силна тема и отклони разговорите за много дни напред… Сега аз ги вземам тези внезапни спомени и ги пускам да си живеят из лятото. Понякога те пътуват като светулки из градината, започват да се чувстват щастливи, излъчвайки собствена светлина. Спират да задържат тъмнина в мен, защото не им трябва моята дълбочина, а ново пространство. Те се разтварят в лятото и летят като балончета. Ето как лятото ме прави друга, дава ми друго лице, оличава ме. Може би защото ми позволява да се потопя напълно в него… Онзи човек с плоските сънища…

- Ето така разбирам с една идея повече, но стига с това потапяне - изрече в ухото й Лирическият Субект, който се бе надвесил умислено и четеше иззад рамото й. – Все едно вземаш една магична маска, пълна с някакви сили от детството и се оличаваш с нея, и ставаш друг човек – професор или философ, зависи от маската, и тези неща там излизат от теб, не искат да стоят повече в теб, там на тъмно, а им трябва ново пространство. Кажи, че е така!

- Все пак може би не е толкова просто… Онзи човек…

- Не може да си сложи сърцето в кош за риба. Просто трябва да има смисъл, разбираш ли. 

Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук