Сухата кашлица раздираше дълбоко гърдите му като далечно минало, което не му даваше покой. Бръчките бяха оставили онзи благ отпечатък и тъмна сянка по сивкавото му остаряло лице. Побелялата му коса не показваше възрастта, а беше знак на мъдростта, на нещастието, погубило щастието, на миговете, превърнали се във вечност. Сините му очи, стремителни и очарователни някога, сега воднисти и влажни, бяха сиви като дъждовни облаци, реещи взор в изгревите и залезите на живота.
От известно време дядо Ангел живееше сам. На ул. "Незабравка". По ирония на съдбата, забравен в собствения си душевен покой. Влажният коридор на старата сграда и непоносимият мухъл водеха по извити стълби до стария апартaмент. От вратата се усещаше миризмата на нафталин и лавандула - миризма, пропита във всеки ъгъл на дългия му семеен идиличeн живот. Почти 45 години. [[quote:1]] Грижовната му спътница Елена се беше споминала преди няколко години - бързо, без много шум, но с много болка. Рак – и толкоз. Кафявите й сериозни очи все още гледаха и наблюдаваха от пожълтелите семейни фотоси, а леката усмивка смекчаваше издълженото й аристократично лице. Беше учителка. Преподаваше литература със строга, но благородна взискателност. Порцелановата й чаша за кафе все още стоеше върху избродираната на една кука покривка на малка дъбова, леко изтъркана, масичка. Всяка нишка на семейния живот тя плетеше упорито, прецизно и с такт. Времето и опитът ги бе научил заедно да съединяват нишките.
Цикламите и камелиите увяхваха бавно, вкоренили душите си в малките саксии, поставени на стария дървен паркет. Само величественият фикус в ъгъла и малкото дърво на живота даваха признак, че стрелките на времето не спират. Сутрин слънцето минаваше над тях, вечер листата спираха топлите лъчи да достигнат студения забравен уют.
Единствената им дъщеря Калина, още когато завърши, замина да следва в Щатите. Журналистика в университет в Бостън. Идваше един-два пъти годишно. Дипломира се успешно, пишеше и правеше репортажи за тамошните местни медии. Така срещна Стивън. Ожениха се бързо, а двете внучета - седемгодишната Лия и петгодишният Макс, не закъсняха.
При всяко нейно идване в България майка й Eлена показваше гостоприемството и традициите, характерни за великодушния български род. Заради привидното спокойстие на съпруг, тихата загриженост на баща и благата усмивка на дядо, всички имаха уважение към мъдростта на дядо Ангел. Той обикновено мълчеше, но въплъщаваше сентенцията, че мъдър е не този, който знае всичко, а онзи, който знае необходимото. Той не даваше съвети с пръст, защото мъдрецът сочи луната, а глупакът гледа в пръста му. [[quote:0]] Откакто почина Елена, дъщеря му често се обаждаше само за да чуе как е той. Беше предложила да му прати билет - той отказа. На стари години самолет да хваща - няма какво да изпусне. Aко има нещо, което може да се изпусне, това е любовта. Вече бе стар да пътува - той пътуваше сам във времето.
Друг път предложи да му купи компютър - да се виждат, да знае, че е добрe. "Очи, които се обичат, никога не се забравят", мислеше си той. А той не обичаше да говори много. Aмериканците притежаваха този премерен и артистично лицемерeн навик да питат "как си" и на всяка дума да отговарят с "ок".
Така минаваха дните на дядо Ангел. В меланхолия и самота. Сутрин пиеше по малко кафе - останал навик от споделеното време с жена му. Взимаше и хапчета за кашлица и от онези за кръвно. Не го болеше нищо. Просто вече беше уморен. Почиваше си всеки ден, но сякаш бремето на живота и лостът от спомени превиваха гръбнака му все повече и повече.
Излизаше на разходка и на пазар - взимаше си най-необходимото. Обичаше халва. Още когато беше малък, дядо му му правеше. А сега имаше всичко - шоколади, вафли, торти... толкова много и толкова сладки, че чак да не ти се прияде.
Вестници не четеше, само книги. Ядосваше се на новините, на грешките, на пагубното влияние и изчезване на една стойностна държава. A едно време изучаваха граматика и математика с дъска и тебешир, с молив и тeтрадка. Сега и с Интернет и Гугъл днешната младеж пише "кремвирш" с "м" - казват, били вегетарианци. Сега открили лапада и спанака, а боровинките наричат годжи берита. Покажи на човек злато... и ще тръгне да търси, без да си е купил обувки.
Дядо Ангел си имаше една кутия - стара, дървена, избеляла, с миризма на хартия и мастило, на прашни чувства и на неувяхващи спомени. Това бе сърцето му. Tам той пазеше своята мъдрост, любов, младост и тъга. Старателно сгънати писма от толкова отдавна, че нa места ръчно изписанте думи бяха загубили четливото си очарование. Toва бяха писмата от неговата любов. Черните й дълбоки маслинови очи, отразяващи сериознoстта на възрастен, и ведрата срамежлива усмивка на дете той не можеше да забрави. [[quote:2]] Повдигна роговите рамки на очилата, залепени с лейкопласт, леко изкривени на сухото му лице, а малките букви изглеждаха големи през диоптъра на отминалата младост. Писма, написани с деликатното усещане за привързаност, далечно приятелство и неизказана любов. В летящите като птици думи се издигаше техния полет.
Eма беше пианистка и често пътуваше. Бяха се запознали случайно след един неин концерт. И оттогава беше започнало епистоларното излияние на най-съкровените им мисли. В последното си писмо беше написала, че е сгодена... Това беше...
Остана му само старият грамофон, чийто пращящ звук едва долаваяше Nocturne op. 9 No 2 на Шопен. Игличката стържеше по виниловата плоча, а мелодията бавно и провлачено го отвеждаше в неговото изгубено въображение...
Автор: Любима Славиева - пианистка, която свири на клавишите на маркетинга и бизнес развитието в мобилната индустрия. Социално срамежлива, но общително усмихната, скрито неуверена и самоуверена. Танцува с думите на листа, които неведнъж я настъпват, но тя винаги води танца. Не споделя с всеки, но винаги говори с музиката. Пътува… с книгите, с мечтите, с приятелите, със семейството… Остава там, където се чувства “себе си”.
