След кратък исторически преглед на моя живот и този на приятелките ми установявам, че нещастната любов не съществува. Едно на ръка, че самият израз „нещастна любов” е нелогичен и невъзможен. И второ, че това е доста удобен начин да скрием собствения си егоцентризъм зад тези думи и така да получим необходимото ни състрадание и подкрепа на споменатото его.
Ето например г-ца Х. – млада, умна, талантлива, красива... и безобразно влюбена в г-н Б. Той от своя страна никак не изпитва същото благоговение пред нея. Защо? Само той си знае. А и не това е предметът на тези разсъждения. Та въпреки очевидните ѝ качества, нещастната любов се е превърнала в част от самосъзнанието на г-ца Х. Още от ранните си тийнейджърски години била свикнала любовта да е сложна, страдалческа, болезнена, ревлива и подсмърчаща. Разбира се, нито тогава, нито сега това я отчайва. Напротив! Преживяла една съкрушителна любов, тя веднага се втурва към следващата – грандиозна, всепоглъщаща, доживотна (най- вероятно!) и не по-малко сърцераздирателна.
Да ѝ се чуди човек на акъла. И аз наистина се чудя – на нейния, на моя и на още стотици хиляди акъли. Чак се замислям кой ни е по-големият проблем – борбата с излишните килограми или нещастните любови, еманципацията или страхът да не бъдем отхвърлени.
Та така, истинският бич за нашата млада, умна, талантлива и красива другарка е нещастната любов. Именно заради нея тя прекарва десетки часове във фитнеса и после ги обезсмисля с няколко бутилки вино в дългите страдалчески нощи. И пак заради нея косата й е била кестенява, руса, червена, пак кестенява, черна, пак червена и т.н. Понякога дори е пропускала партита, за да си остане вкъщи и да се нареве на спокойствие.
Сега следва плавен преход към същината на моята теза, който започва от добре познатата ни реплика: „Е, що бе, муциии, все на мен? Какво не ми харесва пъъъък???”
Какво не ми харесва? В това се изразява нещастието на любовта. Какво Той не харесва у мен... Той си е позволил да не харесва нещо у нея. Той не ѝ е поставил достатъчно висока оценка и се налага тя да напусне това житейско състезание. Поражение. Разочарование. Обида. Болка от това, че не е достатъчна за някого. Нарцис срещу счупено огледало. Крив образ. В неговите очи тя не е такава, каквато е в своите.
Излиза, че нещастната любов е заменена от чиста проба егоизъм. Дълбоко вкоренен, упорит егоизъм, от който не можем да се отървем и който глупаво подхранваме с безкрайните си опити да заслужим любовта. Да, г-ца Х. е изключително борбено момиче и не би се предала просто ей така. Тя ще заслужи любовта на г-н Б., та ако ще и през ада да мине. Такива закани получава всеки предишен и всеки следващ обект на нейните чувства. И тя се бори. Прави всичко по силите си.[[more]]Замислете се колко пъти категорично и решително сте заявявали, че ще се борите за любовта си докрай. Е, преборихте ли се?
Може би в редки случаи стават и обрати. Но в общия... едва ли. Заслепени от обидата, от болката, че сме отхвърлени, от страха, че сме сами отново, не виждаме най-простото нещо на света: любовта ни няма нищо общо с нещастието. Любовта е красива, стимулираща, удовлетворяваща, разнообразна и многопластова. Но любовта е вектор – ние сме нейната начална точка и я насочваме към този, който заслужава според собствените си критерии. И нейната големина няма никакво отношение към векторите, които излъчва нашият обект. Любовта е най-красивият вектор в цялата математика, физика и химия. Нека не го бъркаме обаче с имагинерната си идея за нас самите и това как останалият свят ни възприема.
Така че, мила ми г-це Х., ти също, г-це Н., М., Т., Р., да слушат и г-ца Г., Л., А., В. – изобщо момичета от градове, села и паланки – току-що убихме нещастната любов. Тя вече не е проблем, просто защото не съществува.
Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Кафето, виното и кифлите...”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.
