[[more]]Магдалина бързаше за работа. Реши да вземе трамвая, макар и за две спирки – нямаше време. Ускори крачка и отметна тежкия си лъскав бретон, номер 611, тъмно пепеляворусо. Новата преса от 119,99 лв. бе дала отличен резултат.
Телефонът й иззвъня – майка й. “Магдалина, застудяло е! Добре ли си облечена?” – “Да, мамо, приятен ден, бързам!” Тя не обичаше името си, дори в устата на майка си. С това “И” в средата звучеше прекалено старомодно, като на селска учителка от разказ на Елин Пелин. Все се намираше някоя леля или приятелка на лелите й да спомене, че е кръстена на библейска грешница, която се покаяла и станала голяма светица. Магдалина се дразнеше на този тип битово православие – “светица”, моля ти се! Име като име. Ето, и приятелят й Стив всъщност носеше името на някакъв християнски светец, Стефан, но на никого не му идваше наум да му го натяква. Тя беше широко скроен млад човек с прогресивни разбирания и единствено толерантността я възпираше в такива моменти да не избухне и да обясни на лелите, че самата идея да обявиш някого за грешник я възмущава дълбоко с негативната си оценъчност към личния живот, с навлизането в интимната сфера на различния от теб.
На стълбите на подлеза омачкана жена над 50-те в бозави дрехи втора ръка пееше с треперлив гласец:
... не бих желал дори и щерка на султана,
на устните ми щом гори целувката на Ана...
Беше отпусната и вяла, пред нея стоеше стара тенекиена консерва с няколко жълти монети. Сладникавият стар шлагер леко подразни естетическото чувство на Магдалина, но тя все пак бръкна в джоба си за дребни. Обаче се поколеба – левчето й трябваше за билет в трамвая; закъсняваше за много базов брейнсторминг в Агенцията. Пък и нямаше да промени ситуацията, ако даде парите на просякин... на тази жена в неравностойно социално положение. Това не е решение на проблема. Тези хора не биваше да свикват да разчитат на подаяния, трябваше да възприемат позитивна и активна позиция спрямо собствения си живот. Да, Магдалина трябваше да постави въпроса във Фондацията – в този квартал сътрудничеството със социалните служби не е на ниво, щом са допуснали социално слаби да пеят за дребни пари по улиците, вместо да се вземат мерки.
В този миг жената на стълбите подхвана нова песен.
Живееше в щата Вирджиния
млад негър на име Джуел...
Магдалина подскочи вътрешно. “Негър”! Тези расови стереотипи трябваше вече да са изкоренени в родния й език, както в английския. В Щатите ако наречеш някой афроамериканец “негър”, спокойно може да те осъди. Но българите сме назадничави, изостанали балканци, с дълбоко вкоренени предразсъдъци... Щом и в народните песни се пее за “черен арапин”... Как да обясниш на такива хора, че расата е просто една социална конструкция? Магдалина изпита смътно, макар и гузно задоволство, че не се налага да даде левчето точно на тази жена. Видя, че трамваят се задава иззад ъгъла.
... обесиха младия негър
затуй, че той бе посмял
да смеси кръвта си със тази
на гордата бяла жена!
Магдалина усети как я залива гореща вълна, съвсем нетипична за нейните 27 години. Талазът заседна в гърлото й; тя преглътна сухо, за да си поеме дъх. Не, за това вече нямаше оправдание! Трябваха конкретни действия, трябваше активна позиция. Магдалина сериозно се замисли дали след края на работния ден да не организира с колегите активисти от Фондацията някаква акция, нещо малко, но категорично – например един мълчалив протест с плакати “НЕ НА РАСИЗМА В ХХІ ВЕК!”; ще ги разпечата на принтера в офиса... Тя се качи в трамвая, все още ангажирана от идеята за акцията.
Само че Магдалина не знаеше, че мълчаливият протест с плакати нямаше да даде необходимия резултат. Жената на стълбите нямаше да разбере за него. Беше напълно сля... Незряща.
