Ставаме по тъмно и тръгваме в пълно мълчание към Горно ливаде. Еньовден е. Отиваме да берем билки на зора и да посрещнем слънцето по средата на годишния му път по небосклона. От днес насетне денят започва да намалява, а Еньо си наметва кожуха да върви за сняг. Днес слънцето се къпе във вода, а силата му прави билките още по-вълшебни.
Ходим бавно, стъпваме внимателно. Като самодиви сме. Нагазваме в позлатата на озарената от първото слънце поляна. Срещат ни срамежливите цветове на еньовчето, нежните стръкчета на бабината душица, бледорозовите цветчета на мащерката и жълтият огън на кантариона. Мълчим. Мълчанието е особена магия, в която сдържането на думите дава свобода на мислите. И сила на билките.
Вълшебен миг, омагьосана поляна, женска сила. Нещо много старо, мъдро и диво се изправя там, насред поляната, води ни, усмихва ни, превръща ни във вълшебници. Трае кратко, но оставя след себе си китки омайно биле, споделени тайни, сподавени въздишки и ехото на древността.
