Отмина шестия рожден ден на сина ми. Той е дете с проблеми в аутистичния спектър – не говори, не общува по традиционния начин, не показва знанията си за света. Мога много да изпиша за емоциите и надеждите, които сме имали през изминалите години, но все пак...
Моето момченце ставаше на шест и много исках да му направя рожден ден, изпълнен с щастие, като празненствата на сестра му. За първи път реших да поканя деца от неговата група в детската градина, с които прекарва по-голямата част от времето си. Той няма приятелче, няма си някой, когото да предпочита, не знам и за някого, от когото да страни, ходи с желание при децата. Какво му се случва разбирам от учителките.
И така, написахме поканите и с помощта на госпожите ги раздадохме. Аз обяснявах как ще ги разбера, ако откажат да дойдат на рождения ден на едно различно дете, извинявах се, увещавах, обяснявах колко е важно за нас и за него да бъде с децата, които познава. Дойдоха две от децата, които бяхме поканили, родителите бяха много любезни. И така, гледайки ги, осъзнах, че единственият човек, който има против това, че детето ми е аутистично, съм самата аз. Това се оказа шок за мен. [[quote:0]]Другите родители на здрави и "безпроблемни" деца нямаха нищо против, че моето дете е различно – аз бях тази, която има забележки, която има стереотипи какво точно трябва да представлява и как да се държи детето ми. След това дойде следващата мисъл, за това колко пъти съм искала да бъда приемана такава, каквато съм – без да бъда порицавана, коригирана, неразбрана. Спомних си и за щастието да си приет и ценен, щастие, което аз, родната майка, явно не давам на детето си. Тогава осъзнах, че моето дете се нуждае единствено от щастливо семейство, което да му даде свободата да бъде себе си и да е доволно от това, което е.
Ето го моето малко огледало, в което се надявам да се отразява щастие, защото щастието за мен е в това да си щастлив с това, което имаш тук и сега.
една майка
