Любовта си отива точно тогава, когато ѝ дойде времето. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Във връзките, в които сърцето е доминант, а разумът се гърчи, забравен и нищожен, краят по желание е невъзможна мисия, независимо от знаците, сигналите, предупрежденията на интуицията или добронамерените съвети. 

Любовта се ражда, за да живее до пълното си усвояване. Всичко недоизживяно диша и иска своето време и пространство, без значение дали имаме сили, възможности, даже желание да я случим напълно и докрай. Няма техника или мантра, които да могат да прекъснат недовършена любовна история. Дори насилствено обезобразена и приключена, чувствата остават да витаят като банда полупрозрачни духове и понякога нападат злобно и агресивно.

Когато става дума за любовни отношения, сърцето често се превръща в тиранин или най-малкото в лош съветник. Инатливо, не отстъпва като малко дете, което не може да разбере, че понякога цената е твърде висока. Има някаква особена причина, поради която ние, жените, отдаваме и разхищаваме интимни емоции дори когато мъжът срещу нас няма заряда и силата да отгледа тази първична любов, да я направи по-плътна и да ни я върне облагородена и разцъфтяла.

Много е трудно да се сбогуваш с човек, който ти резонира добре – тялото го разпознава като свое продължение, говорите на един език, тишината помежду ви е уютна, а неотстъпчивото сърце рисува обща вечност. И все пак помежду ви висят недоизказаности, нерешености и нерешителности – твърде много не-та и въпросителни, които копаят без посока и визия и довеждат любовта до задънена улица.

Никой, независимо от пола, не може да функционира нормално във връзка, в която се чувства недооценен и необичан, но защо много жени отказват да прогонят любовта, когато тя е безплодна? Кой е моментът на сбогуването? Кога идва времето, в което трябва да спрем да поливаме, да извадим изсъхналите чувства с корените и да ги изхвърлим без угризения?

Отговорите идват от само себе си, когато си зададем по-прост въпрос: „Защо, по дяволите, го правя?”. Да, точно така, с леко раздразнение и прилична доза гняв. Гласът на вътрешния гняв е силен и събуждащ. Само той може да стресне сърцето и да го извади от приятния транс на монотонния любовен напев. Каквито и отговори да се появят, всички те ще са зле аргументирани, съмнителни и даже смешни, предвид категоричните факти на реалността. Под тях, когато осъзнато разчистим сантименталностите, драмата, прекомерната чувствителност, раните, страховете и останем по голата си същност, ще успеем да разчетем „Защото не ми се занимава с нещо ново и непознато“. Дотук с романтичната възвишеност и саможертвата.

Наречете го „навик“ или вид психически „мързел“, но повечето жени не са устроени непрестанно да търсят и да ровят за нова любов. Това състояние се усилва с годините – от ЕГН-то или от продължителността на връзката, а често и от двете заедно. Не ни е в природата непрекъснато да подготвяме почвата. Искаме да се кротнем, да садим и да отглеждаме цвят. И дори ако сме разбрали, че почвата е неплодоносна, предпочитаме да хербаризираме любовта или да продължим да опитваме. Това изглежда трудна работа, прави ни герои в собствените ни очи, а всъщност е по-лесният избор и изисква по-малко усилия.

Моментът на събуждането е мъчителен и много от нас предпочитат да го пропуснат. По-енергоспестяващо е да пъплим в старите си удобни пантофи, макар да са прокъсани и кърпени със спомени, вместо да се втурнем да търсим други, в подходящия цвят и номер. Когато обаче преливането „от пусто в празно“ започне да ни изтощава, нямаме избор, освен да се разсъним и да решим дали да вземем един студен душ.

Празнотата, която идва след решението за раздяла, изглежда като ледено цунами – чуждо, страховито и плашещо, помитащо целия ти леко повяхнал, но познат свят. Някои жени ще се изгубят във вакуума, други ще започнат да се задъхват заради липсата на мнима сигурност. Всички те вероятно ще отстъпят крачка назад и това би било разбираемо.

Трети тихо ще събуят удобните прокъсани пантофи и ще правят няколко стъпки в непознатото – боси, без страх, напълно искрени със себе си, неподготвени, но готови.