Днес ставам на 36.
Преди се ужасявах от старостта. От прошарените, оредели коси, треперещите пръсти, очите, плуващи в тъга и спомени, потопени в едно „преди“, отишло си завинаги. Плашеше ме уморената плът и безплътното тяло, сякаш бягащо от настоящия миг. Но най ме беше страх от това, че приемах старостта за безпътица, за място, в което няма бъдеще, няма мечти, а копнежите са забравени.[[quote:0]]Но това беше преди. Преди животът да ми поднесе книги и филми, представящи друг поглед и нюанс на старостта. Преди да срещна жени, по-възрастни от мен с 20-30 години, които с небрежен замах пренарисуваха образа на остаряването в моето съзнание. Тези жени ме плениха не само с душевната си младост, с непоколебимата си страст към живота и изгарящата си енергия. Завладя ме техният по детски истински смях, лудостта, с която танцуват боси в тревата, смеят се, плачат, крещят. Цели парчета представи, насложени в мен, се сринаха, докато наблюдавах как нито тялото, нито здравето са функция на годините, а на духа, който човек носи в себе си. И остаряването е красиво, когато духът в това тяло е млад, жив и влюбен в живота.
Днес ставам на 36. И обичам всеки свой бял косъм, всяка бръчица по лицето си, всяка следа от раждането и кърменето на сина ни. Обичам и няколкото си нови килца, и набраздената кожа на ръцете си.[[more]]Вече не се боря с чуждите представи, не гоня чуждите очаквания. Не тичам след собствените си изисквания, напъхани в „трябва“. Днес не смятам, че пълноценен означава забързан, не скачам в чужди битки. Днес виждам повече красота и чувам повече музика. Смея се повече и плача повече. Ядосвам се по-малко, но по-непосредствено. Днес съм по-близо до детето в мен отколкото бях преди 10 години.
Обичам миналото си такова, каквото е. Но не живея за него. Не страдам по него. Не ми липсва. Очаквам бъдещето си с радост и вяра, че ще бъде усмихнато и пълно с хармония. Но не живея и за него. Живея за днешния ден, за неговите изненади, страсти и вълнения.
Днес ставам на 36. И се чувствам млада. По-млада от всякога!
