Трудно ми е да пиша за това. Трудно ми дори да мисля. Когато ме попитат „Как е майка ти?”, с надеждата да чуят нещо хубаво, аз не знам какво да кажа. Виждам, че хората очакват добри новини и някак си не могат да повярват, че понякога добри новини просто няма. Понякога животът ни показва и другата си страна и в обзаведените ни с мъдри принципи глави пониква лекото подозрение, че всъщност нищо не разбираме, че нищо не зависи от нас и в това няма никаква логика. Няма уроци, които трябва да научаваме, защото какъв урок е да гледам майка ми неподвижна и отсъстваща? Няма надежда да станем по-силни, защото колко по-силна мога да стана от съзнанието, че не мога повече да й споделя нищо и тя никога повече не може да ме посъветва или да ми се накара така, на шега, както обичаше да прави?
Баща ми се отиде на 58 години и не видя внука си, който се роди точно една година след неговата смърт. Синът ми, слава Богу, познава баба си, но сега не мога да му обясня защо тя не му отговаря и защо не може да отиде на гости при нея. Не мога да повярвам, че всъщност аз вече нямам родители. Знам, че това е естественият ход на живота, но е толкова трудно да ги изпратиш и толкова е мъчително да си дадеш сметка, че вече няма никой, който да те обича така безрезервно, както само родител може да обича детето си. Това ли е истинското порастване? Или е истинското остаряване? Да останеш оголен, сам и неспособен да проумееш нещо толкова просто като живота?
Мога само да мисля как вече нямам право на втори шанс. Нямам вече възможност да им кажа колко съм ги обичала, колко съм им благодарна за това, което съм днес. За приказките, които баща ми разказваше всяка вечер и които сега се опитвам да разказвам на детето си. За любопитството и вълнението от живота и приключенията, на които ме е научил. За деликатността на майка ми, за честността и добротата й, за безкрайната й способност на саможертва.
Нищо вече не мога да кажа на тях двамата. Но мога да кажа на вас – обичайте родителите си. Обаждайте им се по-често или поне вдигайте с усмивка, когато ви търсят по телефона, дори да ви е досадно. Говорете с тях, слушайте ги. Те не са вечни. Те са тук, докато Бог им е отредил, не докато ние имаме нужда от тях.
А ние винаги ще имаме нужда от мама и татко...
