ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Надежда всяка тука оставете, или малко размисли за безнадеждната любов

Надежда всяка тука оставете, или малко размисли за безнадеждната любов

“Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно нещо, особено съчетана с бездействие. Надеждата може да докара човек до лудост.” Стивън Кинг

Случвало ли ти се е да си влюбена, да обичаш искрено, дълбоко, убедено? Да вярваш, че това е Той – твоят човек, само че поради някаква причина още не го е осъзнал? Да мълчиш и да чакаш, докато този мъж не те разпознае, потърси или поиска? (Най-често и трите заедно.) Била ли си в ситуация, в която подсъзнателно усещаш, че в тази любов няма взаимност, няма смисъл нито потенциал, но ти упорито и на инат продължаваш да се надяваш, че нещата ще се променят, ще стане чудо и „твоето момче“ ще те припознае като „своето момиче“?

Тази надежда е като катинар, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите.
Надеждата е най-упоритото чувство. Понякога тя остава с нас до самия ни край. Ние сме научени да се надяваме, да очакваме помощ от небето. И това е прекрасно... дотолкова, доколкото надеждата ни мотивира да се движим напред, да (се) променяме, да създаваме себе си.


Стресирани и отчаяни - младите китайци не издържат повече
ОТ ГРАДА
10 авг 2022 | Общество

Стресирани и отчаяни - младите китайци не издържат повече

Би следвало това да е най-заможното поколение в цялата китайска история. Наследници на две поколения преди...

Любовната надежда, обаче, често е пасивна. Моментите, в които нямаш ход, но не виждаш и изход, любовите, които са орисани да останат неслучили се или вече са приключили, мъжете, които не искаме да „пуснем“... Стоим вкъщи и се надяваме, докато гризем бисквити пред телевизора. Несресани, по пижама, с гурели в очите ревем на приятелките си по телефона и силите ни стигат, колкото да избутаме работния ден и да се строполим безутешни в леглото. А навън животът просто се случва.

Пасивната надежда ражда нездравословни фантазии. Те израстват в илюзии, които нямат нищо общо с реалността. Илюзиите на безнадеждната любов са прилепчиви и коварни, притъпяват интуицията (едно от най-силните женски оръжия), приспиват сетивността и ни блокират в едно измислено пространство, от което спасението е трудно. Тази надежда е като катинар, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите. Искаме си стоим на сигурно в мрака и да се надяваме. А другото, истинското, изобщо не ни интересува.

Аритметиката на любовта е много проста. За да има истинска двойка, са нужни двама влюбени. Ти не можеш да обичаш за двама, колкото и да мечтаеш или да се надяваш. Когато един мъж те отхвърля или игнорира – това просто е така, приеми го и помни, че мъжете са готови да обърнат света, когато обичат жена. Те не са нито притеснителни, нито нерешителни, нито глупави – точно обратното.

Ако един мъж не те усеща като „своя“, той ще ти го покаже и ще бъде безмилостен. Понякога е по-добре да осъзнаем безнадеждността на една любов, независимо в какъв личен пъкъл би ни изпратило това.

Адът на празните надежди може да бъде далеч по-болезнен от приемането на фактите. Спомняш ли си култовата сцена от „Наистина любов“? Кажи: „Стига! Достатъчно!“, кажи го на глас и точно в този момент, когато надеждата си отиде, ще почувстваш блажена лекота – сякаш 100-килограмов звяр е седял върху гръдния ти кош, но вече го няма. Ще дишаш по-друг начин, ще започнеш да виждаш и чуваш отново.

Пасивната надежда е страх от самотата, облечена в удобните дрехи на влюбеност. Зная, че самотата може да боли дори физически и тогава надеждата е като спасителен пояс, но тази надежда се казва „самозаблуда“. Самотата е усещане, от което можеш да полудееш, но надеждата за нещо несъществуващо я прави още по-непоносима.Учат ни да чакаме и да се надяваме. Въпросът е кого, какво точно и докога? Понякога чакането е прекалено дълго, безсмислено и разрушително. Наивна романтика е да вярваме, че за всяка от нас има точно предопределен мъж и той е именно този, който е впримчил любовта ни в момента. Всяка жена може да обича и да бъде обичана от различни мъже (и обратното важи с пълна сила).

Чакай, надявай се (и даже се моли) само ако любимият ти е на фронта. В противен случай излез навън и живей! Животът е по-мъдър от нас... и ни очаква.

Теди е експериментаторка. Предимно със себе си и със собствената си гледна точка и разбирания, родена е в София, но приемаща себе си като момиче от Европа. Обича да пътува, да „сменя пейзажа“, да общува или просто да си върви по улицата с музика в ушите. Вярва, че всяка грешка е опит, всеки ден е училище, че носим щастието в себе си, понякога сами сме най-големите си врагове, и че кога...