Случвало ли ви се е да искате нещо безумно много, а когато го получите, да загубите интерес? На всички ни се е случвало, мисля, и то не само в детските години. [[more]] Молиш, мрънкаш, тръшкаш се, ревеш за онова влакче и когато майка ти се смилява над теб (или над себе си) и ти го купува, още на следващия ден то попада в купчината с останалите играчки... безинтересно, обикновено и старо.
Или пък когато, вече уж голямо момиче, решиш да овършееш магазина/сайта на една от любимите си марки. Сдобиваш се не с две, а с шест до дванайсет неща – онези, заради които не можеше да спиш известно време (до заплата), и минимум половината от тях си остават с етикетите някъде в гардероба. Добре че поне някои марки предоставят възможност да върнеш закупена стока в определен срок...
Този синдром обаче се оказва валиден и за връзките ни. Дали се дължи на незрялост или егоизъм, на изкривени представи (въз основа на книги и филми например) или на някакви комплекси и травми, няма никакво значение. Основното тук е, че почти всеки човек стига поне веднъж (някои – всеки път) в живота си до ситуация, в която иска някого извънредно много, а когато е вече с него... ами гореописаното се повтаря. С тази малка разлика, че тук става въпрос не за играчка или за дреха, а за човек.
И какво се случва?
Вариант 1: срив. Установяваш, че това е било някакво влечение/копнеж/желание, което си има срок на действие, доста по-кратък от този на голямата любов – онази от книгите и филмите, онази от италианската песен, сещате се, „un amore grande, grande come il mondo”. Или, още по-лошо –
онази, която очакваш да се случи точно във вида, в който си я представяш.
Мамка му, очакванията! Според мен в повечето случаи именно те прецакват всичко. И дори влечението, копнежът, желанието да продължат по-дълго, примерно години, очакванията, които имаме всеки ден спрямо другия във връзката, стопяват любовта. Защото тя всъщност си е била там от самото начало.
Но да се върнем към „Не те искам повече, защото те имам“. Първо, няма как да имате някого, защото глаголът предполага притежание. Ние сме отделни личности и дори и във връзка, никой никого не притежава. [[quote:0]] Второ, не знам защо, но се сетих за „Някой като теб“ с Ашли Джъд и Хю Джакман. Филмът е романтичен, в определени моменти дори дразнещо захаросан, но в него беше използвана една находчива метафора – за бика и кравата. Биковете не се връщат никога при крава, с която са били веднъж, защото тя вече е стара крава. Старата крава е минала история, изпята песен, бита карта, безинтересна, обикновена и... ами не е нова. Биковете се оглеждат винаги за нова крава. Героинята на Ашли Джъд се беше вкопчила в тази теория до степен на обсесия. Накрая малко се поосъзна. То и аз на нейно място бих, ако ми се появеше така Хю Джакман.
Ако оставим настрана въпросите на чифтосването и естествената полигамия при животните, трябва да отбележим, че човекът, от своя страна, е ловец по природа. Тоест тук няма разделение по отношение на пола. И у мъжете, и у жените е заложена склонността към ловуване. Малко ти трябва и се впускаш в преследване на (нямаше да кажа нова плячка) нов обект на желание. Защото има тръпка, има предизвикателство, има цел и доза неизвестност. Защото човек е не само ловец, но и изследовател, откривател. И тук идва ред на най-същественото може би: какво всеки от нас иска и е готов да открие. За себе си и за другите.
Следващия път когато (след пеперудите в стомаха/след поредната идеална среща/след десетките съобщения/дори след умопомрачителния секс/дори след плановете за къща с поне три деца в нея и ретрийвър) някой някъде реши, че повече не иска някого, реално проблем няма. Има по всяка вероятност разминаване между очаквания и действителност. Но по-важното е, че има и нещо, което е трябвало да се случи точно в този момент и точно по този начин. И това всъщност е вариант 2.
