Любов и други бедствия

Нещата, които искам да правя с теб в Лисабон

Искам да пия кафе с теб в сладкарница с бели покривки и цветя на масата

Нещата, които искам да правя с теб в Лисабон

Снимка: Cristina Macia от Pixabay

Искам да седна до теб на брега на Тежу. Гърбовете ни да са подпрени от величието на една империя, а пред нас сините бавни води да ни мамят със своята вечност да останем там завинаги.

Искам да минем по Площада на търговията, когато е празен. Да ме снимаш пред арката Руа Аугуста, за да помним, че нищо не е вечно. И както земята може да се разбунтува и да срине дори кралски дворец, така и човешката душа може да пострада от земетръс и да бъде руина. Важното е какво следва после – великолепие, приветстващо света, или мърляви останки.

Искам да пия кафе с теб в сладкарница с бели покривки и цветя на масата. Сервитьорът в снежнобяла риза и сако да ни обръща гръб с усмивка, засрамен от нашите безсрамни погледи. Искам да избърша яйчения крем, с който си изцапал устните си, докато ядем сладките пастейши от обща чиния. Искам ароматът на ванилия да остане по пръстите ми.

Искам да си купим джинджа от баба с португалски тен и бели накъдрени коси. Искам да го пием на крак, опрени на олющена стена на някогашна приказнокрасива къща. Искам хладният вкус на вишни да се разлее в устата ми. Ти да ме хванеш през кръста и да ме целуваш дълго, докато не остане и капка ликьор по устните ми.

Искам да държа ръката ти, докато ходим под кестените на бул. „Свобода“. Листо с платинен цвят да падне върху косите ми, ти да го бутнеш, да се усмихнеш и да ме прегърнеш, за да ме скриеш от есенната риза на нощта.

Тогава искам да прошепнеш в ухото ми да вървим по-бързо. Не защото е студено, а защото искаш да правим любов по-скоро. Да ускорим крачка, да дишаме в един и същи ритъм, да стигнем до хотела без повече думи.

После да тичаме през смях по коридора, да се притиснем един в друг, докато отключваш високата тясна врата с тежка брава, да ни лъхне мириса на лакирано дърво и парфюм.

Искам да нахлуем в банята полусъблечени. Горещата вода да шурти във ваната и да скрива и смеха, и воплите, и имената ни. От парата да стане замъглено. Аз да отворя прозореца, защото не мога да понеса да не те виждам, а да съм до теб. Влагата да отнесе нашето нетърпение към лисабонската Луна. Нека излезе, нека отлети, нека и този град знае какво е любов.

Искам на сутринта да се събудя първа. Да пазя тишина, за да спиш още. Да отворя прозореца и да видя как океанът изпраща мрака със своите бели пухени оръдия. Слънцето – разпукан нар в торба памук – и днес се бори за любимия си град. Не, есента няма да дойде и през този ден.

А кога? Кога настъпва есента в Лисабон? Дали не чака нас – да тръгнем, всеки сам по своя път, с по един спомен за вишни и платина в джоба?

 

Флоренция и демоните