ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Новогодишно (не)желание: писмо до любовта

Новогодишно (не)желание: писмо до любовта

Снимка: Pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

„Здравей, Любов! Тази Коледа не си те пожелах. Иначе винаги го правех. Вече спрях. Няма те, Любов. Не знам дали изобщо съществуваш. Не знам дали сме те измислили, за да облечем с теб щастието. Не знам дали сме те измислили, за да се чувстваме по-малко сами, по-малко самотни. Изморих се да те търся, Любов. Изморих се да те искам. Може би търся на погрешните места. Не знам, Любов! Мислех, че онези ръце, които ме прегръщаха, никога няма да ме пуснат. И не само, че ме пуснаха, но и не пожелаха да ме докосват отново. Мислех, че онези думи, които той не спираше да изписва зад малката зелена светлина на телефона ми, казват истината. Мислех, че си ти, Любов. Не, не казваха истината. Носеха смао заблуда. Мислех, че онези очи, които ме пронизваха и ме караха да усещам пеперуди в стомаха, никога няма да искат да спрат да ме гледат. Но отново не беше ти, Любов. Мислех, че онези целувки, които обсипваха тялото ми като неистово желание за топлина и нежност, си ти, Любов. Не, те прегаряха още преди да е дошъл изгрева, докато ми поръчваха такси да се прибера. Сама, Любов. Онези ръце, онези очи, онези думи, онези целувки... те никога не станаха тези ръце, тези очи, тези думи, тези целувки. Останаха някъде там зад заключени врати, зад студени стени, зад заключени сърца, зад студени ръце... Май и другите спряха да те търсят, Любов. Сигурност, страх, суета, самодостатъчност. Заменяме те с тях, за да няма болка, за да няма очакване, за да няма разочарование. Предпочитаме краткотрайната страст пред обещанието за Любов. Никой вече не те иска, Любов. И аз вече не те искам. Ще стъпвам по ледените късове на сърцето си, ще продължавам да му забранявам да обича, ще го събирам в чашите вино и ще го изпивам. На екс. За да не те търси и то, Любов.“

Написах това писмо точно преди една година. Малко преди празниците, които предпочетох да прекарам сама, напълно умишлено. Споделих го дори в профила си. Някои го прочетоха, други се припознаха в него, трети просто замълчаха. В този момент, тази година, може би бих написала същото, защото нито думите, нито празнотата, нито емоциите са се променили. Само че май аз се промених. Защото дори в онези редове на (не)желание и (не)търсене, неистово си мечтаех да ми се случи любовта. А може би просто исках онези, което бяха оставили следи по сърцето ми, да го прочетат, да ги прочетат тези следи, тези опити за (не)любов. Сега не искам, сега си го припомням, за да осъзная, че вече няма смисъл да влизам в тази битка на (не)желание, защото именно търсенето ни отвежда до него. Търсенето навън, търсенето на внимание, търсенето на онези, които си мислим, че ще ни донесат щастието, че любовта е щастието. А търсенето е вътре в нас. Сами трябва да си наместваме пътеките и пъзела на емоциите и дори когато в тях е настъпил хаос, да знаем, че той си е наш, че хаосът понякога е любовта и трябва да й оставим място да си проправи пътя към него. Без забрани, без очаквания, без търсене!

 

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...