„Нотинг хил“. Толкова много пъти съм гледала този филм, толкова много пъти съм се изгубвала в усмивката на Джулия Робъртс и толкова много пъти съм си мечтала аз да я имам онази малка и претрупана травъл книжарница, аз да я имам тази любов. Ей там, в онзи „Нотинг хил“, в който зад един ъгъл се крие точно тя. Очаквано неочаквана.
Не че и нашите, истински и твърде реални филми не са интересни, ама са си наши. Да надничаме, да мечтаем, да искаме чуждите е по-сладко, по-вълнуващо. Понякога и с любовта така се държим – все едно ни е чужда. Гледаме отстрани. Искаме да я докоснем. Искаме да я изпием на един дъх, но точно когато сме го усетили този дъх по кожата си, когато кожата е настръхнала от едно непоискано докосване, си тръгваме. Бягаме. Готови сме да грабнем бутилката с вино, да усетим неравните павета, препускайки по тях на болезнени токчета, да се приютим в себе си. На сигурно.
Обичаме да я планираме любовта, а тя все непланирано се появява. Очаквано неочаквана. Присвиване, спазъм, страх. Кога започнахме да се страхуваме от любовта? Да я заобикаляме. Да избягваме ъглите, на които можем да се сблъскаме с нея. Планирано не-влюбване. В чуждите филми толкова лесно се случва, а в нашия все нещо е сбъркано, все някой бяга, а най-често май бягаме ние. От страх. После искаме да ни обичат. Да, но бегачите на дълги разстояния не всеки има търпение да ги догони, да ги спре, да ги обича. В бегълци се превърнахме. От собствените си филми бягаме. И не спираме да планираме, да запълваме тишината, да я запълваме с вино, да търсим уюта в кубчетата лед, които се топят в чашата ни. Да споделяме залезите със себе си... докато не спираме да планираме.
И аз така, докато бягах от ъглите, следвайки добре планирания си ден, докато се криех от спонтанността и най-малкото, което исках точно в този миг, е нещо, което да наруши нормалния ритъм на пулса ми, се озовах на един ъгъл. Завих и се сблъсках точно с този, когото преди няколко седмици бях срещнала, този, който сякаш леко пропука онова планирано не-влюбване и което аз побързах да притъпя с една бутилка вино. На сигурно.
Има още...
Сега обаче „Нотинг хил“ по софийски ми се случваше. Очаквано неочаквано. И пулсът се ускори, и сърцето подскочи, и усмивката ми затанцува. Този един миг на случване продължи и след като му казах „чао“ и поех в своята посока. Вървях и се усмихвах. Вървях, а усещах как тялото е готово да танцува. Танцуваха и спомените в главата ми и ме връщаха там, където последно се видяхме. Когато усещах дъха му по кожата си, усмивката му отразена в моята, погледа му, бягащ от моя.
Толкова хубаво беше и толкова много ме беше страх да не се изгубя в тях, в този поглед и в тази усмивка, да не я срещна любовта, че ги изтрих тези спомени. С една гумичка, която минаваше през тях и нахално триеше. И докосването, и усмивката, и погледа. Не може така непланирано да идва любовта. Не може.
Само че София е малка, а ъглите сякаш са още по-малко. Продължавам да ги избягвам и продължавам да го срещам. Очаквано неочаквано. Продължавам да гледам „Нотинг хил“ и да бягам от собствения си филм. Толкова по-лесно е да се губя в усмивката на Джулия Робъртс и да трия спомените си, за да пазя чужди. Докато не го срещнах отново. Непланирано. И толкова много исках да му кажа: „Хайде да спрем да си правим планове, искаш ли?“. На любовта да й го кажа. Да спра да я планирам. Да не бягам. А да обичам. Просто да обичам.
Един ден сърцето просто си дойде на мястото
