Има една мисъл за любовта, която ми се струва много точна: „Любовта се случва тогава, когато и двамата партньори направят своите сто стъпки един към друг. Независимо дали единият от тях направи двеста или хиляда стъпки, това няма да ги приближи повече, освен ако и другият не направи своите сто. Точно сто.“ Не цитирам дословно и не помня автора, но любовта наистина е път.
Понякога тези стъпки са физически, друг път става дума за сближаване на мисли, възприятия, чувства и емоции на двойката. В тази връзка, не вярвам в любовта от пръв поглед. Вярвам в привличането, в страстта, в желанието за „пътуване“, в любопитството, но не и в любовта от пръв поглед. Любовта винаги е long distance; „тя“ и „той“ понякога не успяват да се срещнат. Тази среща е въпрос на съзряване, на разбиране, на виждане отвъд, на желание за опознаване, на приемане на партньора в неговата цялост – на светлата и тъмната част, които носи.[[quote:0]]Някои хора се влюбват, създават семейства и чак тогава осъзнават, че не се познават добре и не се харесват достатъчно. Знаят желанията си, но не и копнежите, припознават лицата си, но не и душите. Други вярват, че са се разпознали – вярват го искрено и силно, но всяка тъмнина ги плаши или отчуждава, строи защити, поставя ограждения.
Това е историята на едно любовно писмо, на пътуването на една жена към един мъж, на изгубването и намирането, на желанието и неспособността, на търсенето.
Те се срещнаха случайно. Беше флирт, забавление, трябваше да бъде кратко приключение и за двамата. Така трябваше, но поради някаква причина те останаха заедно. Закачиха се един за друг като с невидима рибарска кукичка и започнаха да се оплитат в кордата все повече и повече. Започнаха да допълват изреченията си, да разпознават нюансите на погледите си, но същевременно между тях стоеше нещо недоизказано. Дали от страх или от недоверие, дали от непознаване един друг, дали от невяра, че това, което раждат заедно, е възможно да бъде красиво, но душите им стояха завързани в малки кожени торбички и нито един от тях не разхлабваше възелa. Това им пречеше да дишат.
Дойде моментът, в който те просто не можеха да помръднат, да направят и крачка напред. Тя започна да се задъхва, той – да се изнервя. Изчезваше, оставяше я за дълго в неведение, но винаги се връщаше при нея – сякаш усещаше, че ако не се върне, тя ще съумее да „проходи“ отново сама и това не му харесваше.[[quote:1]]Тя му говореше, но той не я чуваше. Тя казваше „обичам те“. Той мълчеше. Тя продължаваше да повтаря, че го обича, той продължаваше да мълчи. Тогава тя написа въпросното писмо. Писа за любов – такава, каквато я разбират жените. Писа за своята любов – „силна“, „смела“, „дръзка“, „завинаги“ – така я определяше.
Това писмо го промени – направи го по-студен, могъщ и смазващ. Тя се ужасѝ и бавно осъзна, че всъщност той я плаши, че тя няма силата да рискува толкова много и да прекрачи в неговия свят, защото този свят е объркващ, непознат, чужд и несигурен, че всичко, което е обичала, е не него, а собствената си мечта за любов – от онези, момичешките, грижливо построени върху сънища, фантазии и (вероятно) самотност. Той, обаче, беше станал твърде истински.
Тогава тя замина, прибра се обратно в себе си. Той успя да научи имейла ѝ и понякога пише, прави дребни стъпки в нейната посока. В някакъв момент той ще спре (от гордост или от умора), за да изчака и тя да направи своите крачки. И след това ще тръгне пак... може би.
Дали тя отново ще пристъпи към него? Дали това е история с щастлив край? Не зная, но любовта е път, за който се иска готовност и смелост и ако сме решени да тръгнем по него, е добре да стъпваме внимателно, нежно и с разбиране. Да сме искрени и мили със себе си и собствената си чувствителност, но и да се научим да харесваме непривлекателната страна на човека до нас. Всичко това е част от придвижването ни един към друг, от стоте стъпки, които и двамата трябва да направим.[[more]]„Обичам те“ са просто думи, те са крехки и чупливи, могат за миг да се превърнат в пепел, но имат магическата сила да променят съдби (не само нашите собствени), да създават и рушат светове. Готови ли сме наистина за тази отговорност? Можем ли да обичаме дори когато любовта далеч не е каквато сме си я представяли, когато се е озъбила или се тресе от страх?
И тези отговори не знам, но ако сме уверени, че искаме да извървим пътя докрай, „обичам те“ не трябва да е само в думите, а в мислите, в действията, във възприемчивостта ни, да ни води един към друг, да ни показва посоката към истинската заедност.
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com
