Макар и пенсионерка, доскоро работех като готвачка в малък ресторант. Което в известен смисъл ми доставяше радост. Влагах всичките си умения, за да бъдат ястията вкусни и здравословни, но клиентите бяха малко и нямаше възвръщаемост на вложените средства. Наложи се да си тръгна, но поне ми платиха за изработените часове. С част от парите покрих две изостанали сметки – за кредита и за телефона. Скътах останалите за храна. Докато си намеря друга работа.
Вече не работя, но пък имам много време за четене – което си е повод за радост. Вадя от библиотеката си непрочетени или забравени книги и потъвам в техните светове. Пренасям се в други епохи. Героите там също търсят щастието, а то, както знаем, е птица мимолетна.
Днес реших да пазарувам. Отделих три лева и за всеки случай взех шепа жълти стотинки – ако не ми стигнат парите. Знам в кое от близките магазинчета има евтини стоки и се насочих натам. Ужасно ми се ядяха плодове и не се поколебах да си купя цял килограм леко набити или започнали да загниват праскови. Какво пък, ще изрежа изгнилото, а с останалото ще си направя плодова салата. Все пак са намалени на 30 стотинки, което си е повод за радост. Купих и няколко свежи чушки и пет картофа – така осигурих храната за цели два дни.
В друго магазинче намерих евтини домати – дребни, но узрели и вероятно вкусни. Стават както за закуска, така и за салата към обедното меню. Зеленчуците са полезни, пък и съм вегетарианка. Днес бях сготвила нахутена яхния. Нахутът е направо лукс, но веднъж месечно мога да си го позволя. По-нататък смятам да си купя и елда. Знам чудесна салата със сварена елда, маслинки и много магданоз – направо витаминна бомба. Става и за основно ястие, което си е повод за радост.[[quote:0]]Тази сутрин се разходих и до новия градски парк. Минах покрай десетина красиви сгради, построени за студентите от местния чуждестранен университет. Утрото беше свежо след падналия през нощта дъжд. Отдясно шумеше придошлата река, а вляво се зеленееха обширни площи грижливо окосена трева. Разлистени млади дръвчета ми махаха с клони, ехтяха птичи серенади, което за мен отново бе повод за радост. От чистите алеи, семплата подреденост и грижливо подрязаните в чудновати форми храсти се виждаше, че тук пипа умела и силна ръка.
Помислих си за Виена, не знам защо. Може би под влияние на книгата за живота на Моцарт, която чета в момента. Така и не успях да отида до Австрия втори път, а толкова исках да мина още веднъж по малките виенски улички с картинни галерии, а защо не и да отскоча до Залцбург, града на великия композитор. Точно тогава се вгледах в кошчетата за боклук край алеята в нашия парк, където основно минава българският поток разхождащи се граждани. Наоколо се търкаляха шарени опаковки и чаши от кафе. Може би вятърът по време на снощната буря ги е разпилял... Подейства ми отрезвяващо.
Откакто започнах да работя като готвачка, което не е основната ми професия, често си мисля за Пепеляшка. Вече разбирам нейния копнеж за ярко осветени зали, шумящи бални рокли, изящни пантофки и вълшебна, красива музика. Започнах да избирам почивния си ден на дати, в които филхармонията изнасяше концерт или гостуваше спектакъл на операта от близкия по-голям град. Приключвах с готвенето в ресторанта час преди представлението, преобличах се, слагах малко грим и тръгвах към залата. Въпреки умората, стъпките ми ставаха все по-леки. Наслаждавах се на златото на залеза, усмихвах се на хората, които срещах. Бях една Пепеляшка, която отиваше на бал – без карета, поради липса на фея вълшебница, но все пак на бал. Скоро музиката ме понасяше на крилете си и оставаше в мен още много дни. Особено силно ми подейства операта „Дон Жуан” на Моцарт. Вкъщи я слушах много пъти на компютъра си, за да й се насладя отново и отново. Бях като опиянена, сънувах я насън и наяве. И така всеки път, до следващия концерт или спектакъл.[[quote:1]]Наскоро ми се удаде да слушам 9-та симфония на Бетовен в София, при това не къде да е, а в зала „България”. Имаше специално осигурен автобус, който да ни върне обратно след концерта. Поводът бе честване на 150-годишнината от рождението на Петър Дънов. След антракта зазвуча „Ода на радостта”. В съзнанието ми изплува споменът за клип, който бях видяла преди няколко дни във фейсбук. Облечен във фрак музикант свиреше на контрабас на един от одеските площади. Малко момиченце се приближи и пусна в шапката пред него няколко монети. И тогава стана чудо. От вратите на сградите наоколо един след друг започнаха да излизат хора с цигулки, виоли, виолончела, духови и ударни инструменти и да се включват в концерта. В един момент сред събралите се наоколо хора се оказаха и хористи, които мощно запяха „Ода на радостта”. Тя прозвуча красиво и вдъхновено точно в Одеса – в този прекрасен украински град, сякаш напук на голямата трагедия, сполетяла страната. Почувствах несломимата сила на човешкия дух. Това бе истински повод за радост.
Очаквам с нетърпение всеки нов ден. Събуждам се с изгрева, вдъхвам свежестта на утринния въздух, наслаждавам се на прекрасния звук от крилете на гълъбите, които прелитат над мен в стройно ято. Животът е прекрасен. Не е ли това най-висшият повод за радост?
Елена Илиева
