ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Ода на радостта

Макар и пенсионерка, доскоро работех като готвачка в малък ресторант. Което в известен смисъл ми доставяше  радост. Влагах всичките си умения, за да бъдат ястията вкусни и здравословни, но клиентите бяха малко и нямаше възвръщаемост на вложените средства. Наложи се да си тръгна, но поне ми платиха за изработените часове. С част от парите покрих две изостанали сметки – за кредита и за телефона. Скътах останалите за храна. Докато си намеря друга работа.

Вече не работя, но пък имам много време за четене – което си е повод за радост. Вадя от библиотеката си непрочетени или забравени книги и потъвам в техните светове. Пренасям се в други епохи. Героите там също търсят щастието, а то, както знаем, е птица мимолетна.

Днес реших да пазарувам. Отделих три лева и за всеки случай взех шепа жълти стотинки – ако не ми стигнат парите. Знам в кое от близките магазинчета има евтини стоки и се насочих натам. Ужасно ми се ядяха плодове и не се поколебах да си купя цял килограм леко набити или започнали да загниват праскови. Какво пък, ще изрежа изгнилото, а с останалото ще си направя плодова салата. Все пак са намалени на 30 стотинки, което си е повод за радост. Купих и няколко свежи чушки и пет картофа – така осигурих храната за цели два дни.

В друго магазинче намерих евтини домати – дребни, но узрели и вероятно вкусни. Стават както за закуска, така и за салата към обедното меню. Зеленчуците са полезни, пък и съм вегетарианка. Днес бях сготвила нахутена яхния. Нахутът е направо лукс, но веднъж месечно мога да си го позволя. По-нататък смятам да си купя и елда. Знам чудесна салата със сварена елда, маслинки и много магданоз – направо витаминна бомба. Става и за основно ястие, което си е повод за радост.

Въпреки умората, стъпките ми ставаха все по-леки.
Тази сутрин се разходих и до новия градски парк. Минах покрай десетина красиви сгради, построени за студентите от местния чуждестранен университет. Утрото беше свежо след падналия през нощта дъжд. Отдясно шумеше придошлата река, а вляво се зеленееха обширни площи грижливо окосена трева. Разлистени млади дръвчета ми махаха с клони, ехтяха птичи серенади, което за мен отново бе повод за радост. От чистите алеи, семплата подреденост и грижливо подрязаните в чудновати форми храсти се виждаше, че тук пипа умела и силна ръка.

Помислих си за Виена, не знам защо. Може би под влияние на книгата за живота на Моцарт, която чета в момента. Така и не успях да отида до Австрия втори път, а толкова исках да мина още веднъж по малките виенски улички с картинни галерии, а защо не и да отскоча до Залцбург, града на великия композитор. Точно тогава се вгледах в кошчетата за боклук край алеята в нашия парк, където основно минава българският поток разхождащи се граждани. Наоколо се търкаляха шарени опаковки и чаши от кафе. Може би вятърът по време на снощната буря ги е разпилял... Подейства ми отрезвяващо.

Откакто започнах да работя като готвачка, което не е основната ми професия, често си мисля за Пепеляшка. Вече разбирам нейния копнеж за ярко осветени зали, шумящи бални рокли, изящни пантофки и вълшебна, красива музика. Започнах да избирам почивния си ден на дати, в които филхармонията изнасяше концерт или гостуваше спектакъл на операта от близкия по-голям град. Приключвах с готвенето в ресторанта час преди представлението, преобличах се, слагах малко грим и тръгвах към залата. Въпреки умората, стъпките ми ставаха все по-леки. Наслаждавах се на златото на залеза, усмихвах се на хората, които срещах. Бях една Пепеляшка, която отиваше на бал – без карета, поради липса на фея вълшебница, но все пак на бал. Скоро музиката ме понасяше на крилете си и оставаше в мен още много дни. Особено силно ми подейства операта „Дон Жуан” на Моцарт. Вкъщи я слушах много пъти на компютъра си, за да й се насладя отново и отново. Бях като опиянена, сънувах я насън и наяве. И така всеки път, до следващия концерт или спектакъл.

Почувствах несломимата сила на човешкия дух. Това бе истински повод за радост.
Наскоро ми се удаде да слушам 9-та симфония на Бетовен в София, при това не къде да е, а в зала „България”. Имаше специално осигурен автобус, който да ни върне обратно след  концерта. Поводът бе честване на 150-годишнината от рождението на Петър Дънов. След антракта зазвуча „Ода на радостта”. В съзнанието ми изплува споменът за клип, който бях видяла преди няколко дни във фейсбук. Облечен във фрак музикант свиреше на контрабас на един от одеските площади. Малко момиченце се приближи и пусна в шапката пред него няколко монети. И тогава стана чудо. От вратите на сградите наоколо един след друг започнаха да излизат хора с цигулки, виоли, виолончела, духови и ударни инструменти и да се включват в концерта. В един момент сред събралите се наоколо хора се оказаха и хористи, които мощно запяха „Ода на радостта”. Тя прозвуча красиво и вдъхновено точно в Одеса – в този прекрасен украински град, сякаш напук на голямата трагедия, сполетяла страната. Почувствах несломимата сила на човешкия дух. Това бе истински повод за радост.

Очаквам с нетърпение всеки нов ден. Събуждам се с изгрева, вдъхвам свежестта на утринния въздух, наслаждавам се на прекрасния звук от крилете на гълъбите, които прелитат над мен в стройно ято. Животът е прекрасен. Не е ли това най-висшият повод за радост?

Елена Илиева