ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Оруел, лудост, любов

Оруел, лудост, любов

Случи се преди две седмици и три дни. На онази конференция – в друга страна, в свят, в който нямаше нищо познато, добре известно и ежедневно. Пиха бърбън. Качиха се в стаята. Правиха секс. И всичко щеше да е съвсем стандартно. Освен ако не беше обезумял. Беше като луд, като оцеляло през зимата животно, дочакало и пролет, и храна, и нов живот. Всяко движение беше съсредоточено, целенасочено, да не пропусне подробност, да изтръгне и последния възможен миг. Беше като бясно препускане през измерения и светове, от сегашния миг до първия, до взрива, до голямото начало... А след това – такъв покой… Празната тишина на Вселената.

Чели ли сте "1984" на Оруел – за Големия Брат и Полицията на мисълта. Наблюдават те на всяка възможна крачка. Има ли начин да се скриеш – да, ако си много хитър и много смел. Иначе се изпаряваш, изчезваш не само физически, но и духовно – никой не се сеща за теб, никой не те помни, просто не си съществувал. Всяко отклонение от установените правила, всяко подозрително действие, неволна въздишка или гримаса, дори сгрешен поглед могат да ти докарат неприятности с Полицията на мисълта. А проблемите с тях са си страшни.

Той остави книгата и стана. 

Това е проблемът, нали? Забранените копнежи.
В книгата полицаите са зорки, правилата са строги, но се следят действията, видимото, откритото и се правят съответните изводи за праведността на мисловния ти процес. Добре де, ами ако измислят нещото, което наистина да следи мисълта ти? Лежиш си в леглото, отиваш на работа, вечеряш и някой получава сигнал за всеки импулс, преминал през мозъка ти, вижда всяка картина, всяка мечта, всеки спомен от детството, всеки план за утре, всеки забранен копнеж.

Така, това е проблемът, нали? Забранените копнежи.

Доближи се до прозореца, неволно огледа улицата за нещо подозрително. Смешно му стана. Какво очакваше да види? Полиция на мисълта ли? Да нахлуят през вратата и да го приберат заради неспокойните дни и трескавите нощи, заради онова момиче, заради станалото преди две седмици и три дни. Представи си я пак – прекрасна! Не съвършена, но прекрасна. Беше ли по-красива от жена му? Беше ли по-голяма от дъщеря му, за да не изглежда той като онези чичаци, дето излизат с приятелките на децата си?

Наля си бърбън. Вчера я видя отново, в асансьора. Беше претъпкано, тя седеше с рамо към него и си говореха нещо по работа, можеше да я докосне, да я вдиша. Спасителни глътки въздух от нощно море.

Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.