Любов и други бедствия

Оруел, лудост, любов

Случи се преди две седмици и три дни. На онази конференция. Пиха бърбън. Качиха се в стаята. Правиха секс.

Оруел, лудост, любов

Случи се преди две седмици и три дни. На онази конференция – в друга страна, в свят, в който нямаше нищо познато, добре известно и ежедневно. Пиха бърбън. Качиха се в стаята. Правиха секс. И всичко щеше да е съвсем стандартно. Освен ако не беше обезумял. Беше като луд, като оцеляло през зимата животно, дочакало и пролет, и храна, и нов живот. Всяко движение беше съсредоточено, целенасочено, да не пропусне подробност, да изтръгне и последния възможен миг. Беше като бясно препускане през измерения и светове, от сегашния миг до първия, до взрива, до голямото начало... А след това – такъв покой… Празната тишина на Вселената.

Чели ли сте "1984" на Оруел – за Големия Брат и Полицията на мисълта. Наблюдават те на всяка възможна крачка. Има ли начин да се скриеш – да, ако си много хитър и много смел. Иначе се изпаряваш, изчезваш не само физически, но и духовно – никой не се сеща за теб, никой не те помни, просто не си съществувал. Всяко отклонение от установените правила, всяко подозрително действие, неволна въздишка или гримаса, дори сгрешен поглед могат да ти докарат неприятности с Полицията на мисълта. А проблемите с тях са си страшни.

Той остави книгата и стана. [[quote:0]] В книгата полицаите са зорки, правилата са строги, но се следят действията, видимото, откритото и се правят съответните изводи за праведността на мисловния ти процес. Добре де, ами ако измислят нещото, което наистина да следи мисълта ти? Лежиш си в леглото, отиваш на работа, вечеряш и някой получава сигнал за всеки импулс, преминал през мозъка ти, вижда всяка картина, всяка мечта, всеки спомен от детството, всеки план за утре, всеки забранен копнеж.

Така, това е проблемът, нали? Забранените копнежи.

Доближи се до прозореца, неволно огледа улицата за нещо подозрително. Смешно му стана. Какво очакваше да види? Полиция на мисълта ли? Да нахлуят през вратата и да го приберат заради неспокойните дни и трескавите нощи, заради онова момиче, заради станалото преди две седмици и три дни. Представи си я пак – прекрасна! Не съвършена, но прекрасна. Беше ли по-красива от жена му? Беше ли по-голяма от дъщеря му, за да не изглежда той като онези чичаци, дето излизат с приятелките на децата си?

Наля си бърбън. Вчера я видя отново, в асансьора. Беше претъпкано, тя седеше с рамо към него и си говореха нещо по работа, можеше да я докосне, да я вдиша. Спасителни глътки въздух от нощно море.


Лудост. След малко всички щяха да се приберат, а той щеше да приготви празнична вечеря за успешното завършване на учебната година на сина си. Жена му щеше да произнесе кратка вдъхновяваща реч, както правеше винаги по разни поводи, после щяха да си навлекат домашните дрехи и да чакат вечерта да свърши. Това трябваше да се случи, за това трябваше да мисли, а той пиеше алкохол в ранния следобед и четиресетгодишният му мозък произвеждаше мисли за нощно море и животни напролет. [[quote:1]] Но не това го притесняваше. Тормозеха го нормалността, с която мислеше за нея, и фактът, че не искаше да спре. Че когато оставаха насаме, му беше достатъчно само да е там, да я гледа, да я усеща. Че я харесваше повече от жена си. Беше нередно, беше грозно и нечестно.

Заради тази съвсем естествена любов беше се превърнал в предател, и то на майката на децата си, на човека, стоял до него цял живот. Беше станал от ония, дето кръшкат. А не искаше. Вярваше в силата на семейството, искаше стабилен и спокоен дом и го имаше… [[more]] Засили се към спалнята, извади малкия куфар, с който пътува по конференции, нахвърли вътре всичко свое, появило се пред очите му, дръпна ципа и забърза към вратата… Заключено. Огледа се за ключовете – не ги видя. Заблъска по вратата с юмруци, с крака, с цялото си тяло. Мяташе се некоординирано, дърпаше бравата, грабна куфара и започна да удря с него. Изрева сподавено и се свлече на пода. Седеше сред разпиления багаж, подпрян на изподраната врата, с влажни очи, в пълна тишина. В съзнанието му изникнаха Чехов и неговите герои – търсещи вечния съвършен миг, борещи се с времето, а времето съвсем забравило за тях…

След час и половина той, жена му, синът и дъщеря му седяха около масата и се хранеха шумно и весело. След вечеря си навлякоха домашните дрехи и изчакаха вечерта да свърши. Преди лягане се сети пак за Полиция на мисълта, неволно надникна през прозореца. Нямаше никой. Засмя се на себе си.

Някой позвъни на вратата.

 

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога "Тънки лилави токчета". На 27 г. е, инженер по образование, има близначки на 2 години и половина. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.