ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Оруел, лудост, любов

Оруел, лудост, любов

Лудост. След малко всички щяха да се приберат, а той щеше да приготви празнична вечеря за успешното завършване на учебната година на сина си. Жена му щеше да произнесе кратка вдъхновяваща реч, както правеше винаги по разни поводи, после щяха да си навлекат домашните дрехи и да чакат вечерта да свърши. Това трябваше да се случи, за това трябваше да мисли, а той пиеше алкохол в ранния следобед и четиресетгодишният му мозък произвеждаше мисли за нощно море и животни напролет. 

Тормозеха го нормалността, с която мислеше за нея, и фактът, че не искаше да спре.
Но не това го притесняваше. Тормозеха го нормалността, с която мислеше за нея, и фактът, че не искаше да спре. Че когато оставаха насаме, му беше достатъчно само да е там, да я гледа, да я усеща. Че я харесваше повече от жена си. Беше нередно, беше грозно и нечестно.

Заради тази съвсем естествена любов беше се превърнал в предател, и то на майката на децата си, на човека, стоял до него цял живот. Беше станал от ония, дето кръшкат. А не искаше. Вярваше в силата на семейството, искаше стабилен и спокоен дом и го имаше…  Засили се към спалнята, извади малкия куфар, с който пътува по конференции, нахвърли вътре всичко свое, появило се пред очите му, дръпна ципа и забърза към вратата… Заключено. Огледа се за ключовете – не ги видя. Заблъска по вратата с юмруци, с крака, с цялото си тяло. Мяташе се некоординирано, дърпаше бравата, грабна куфара и започна да удря с него. Изрева сподавено и се свлече на пода. Седеше сред разпиления багаж, подпрян на изподраната врата, с влажни очи, в пълна тишина. В съзнанието му изникнаха Чехов и неговите герои – търсещи вечния съвършен миг, борещи се с времето, а времето съвсем забравило за тях…

След час и половина той, жена му, синът и дъщеря му седяха около масата и се хранеха шумно и весело. След вечеря си навлякоха домашните дрехи и изчакаха вечерта да свърши. Преди лягане се сети пак за Полиция на мисълта, неволно надникна през прозореца. Нямаше никой. Засмя се на себе си.

Някой позвъни на вратата.

 

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога "Тънки лилави токчета". На 27 г. е, инженер по образование, има близначки на 2 години и половина. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.

Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.