Тръгвам през парка Заимов. Следвам алеята, обаче обръщам поглед към тревата, където в средата на полянка е примъкната пейка и оттам дочувам познат глас. Отивам да поздравя двама души. Те, и двамата, са в деветото си десетилетие. Офицери. Седнали на пейката, единият чете на другия, бивш военен пилот, статия от вестник. Пилотът е зле със зрението, обаче работи над книга – записва мислите си на диктофон и някой някога ще набере текста. Статията анализира действията на Ангела Меркел. Анализират и те. С бавни и спокойни изречения, пълни с мъдрост и ненатрапващи мнението им.
Поговорихме, посмяхме се и на тръгване, както и при идването ми, станаха на крака.
Когато минах след час по същата алея, двамата не бяха на пейката. Опустяло някак. Дано има още дни, в които двамата приятели посядат заедно в парка. Дано не опустее скоро съвсем…
Нагоре към паметника Левски. Хора, хора, хора. Днес е 19 февруари. Родители, баби и дядовци с деца със светли лица вървят към края на опашката, за да се наредят и поднесат стиснатите в юмручетата букети. Една опашка, на която никой не се блъска, никой не побутва нервно стоящия отпред.
И как е хубаво, че личността на Дякона пали в сърцата пламък, истински, изгарящ, без да ползва бутафория като светещите очи на Самуила за повече ефект.
Учителка води клас, пресичат на зебрата, а там стои полицай. Поглежда към децата и каза „И да слушате госпожата“. Малките ученици стъписано и малко виновно кимат с главици. Слава Богу, че все още имат респект и дано и уважение… към униформен, към учител. По-късно ще му дойде времето да дискутират професии и дела. [[more]] Надолу към подлеза на Университета. Народ, народ, градът кипи. В книжарницата на касата има опашка. Зад мен застава мъж с вид на бездомник. Придърпвам чантата си по-плътно до мен. Глупачка. Човекът държи 10 лева и купува две книжки.
И тогава вече съвсем ми стана жално и жалко за мен, за него, за двамата белокоси офицери и кавалери, за чистотата на душите при бесилото на Левски и меркантилността на следващия ден.
