Вдъхновено от филма La La Land
Знам, че писмото ми до теб е закъсняло. Извинението – още повече. Но думите напират в мен по един болезнен и нетърпящ отлагане начин.
Припознах те като моя мечта още на петнайсет. А ти разпозна в мен момиче, което спазва обещанията си. Беше любов от пръв поглед. Беше любов...
Понякога вечер на терасата гледахме заедно звездите и разчитахме по тях времето на сбъдването ти. Ти рисуваше усмивка на устните ми, аз те галех нежно по ушите. А после заспивах с теб, гушнала те като плюшен заек.
Още помня как те криех от връстници и родители – зад разпръснати учебници и с ръка пред лицето, за да скрива зареяния ми поглед. Имахме нещо специално – аз и ти. И се имахме една друга. [[quote:0]] Когато те показах на светло, се оказа трудно да те браня, да те следвам, да ти вярвам. Но силата, с която ме изграждаше, овкусяваше дните ми с тръпчивостта на щастие...
После не знам как, не помня защо, но допуснах светът да те изтръгне от ръцете ми. И да ти сложи етикет на прашен експонат в Музея на детските измислици. Виждах сълзите ти (та те се изливаха в моите очи), но замълчах. Защо ли? Вероятно заради желанието да порасна. Да заслужа уважение. Или просто за да избягам от присмеха...
Прости ми! Бях страхливка! И предателка! Допуснах други да напишат сценария на живота ми, да ми кажат кое ми носи щастие, кое ме прави ценна и успешна. Съблякох доброволно крилете си и ги оставих до теб да изгниват...
Преследвах цели, които нямаха нищо общо с твоето ДНК дори и по далечна родова линия. Дребни, чужди или скучни, но безопасни и постижими. Човек се измерва с постиженията си, нали така?!
Измерих се... до степен да не се позная. До степен да намразя живота си... или себе си. Или по-лошо – до степен на безразличие. И все пак тайно си спомнях за теб понякога... в тихите безлунни нощи...
Вчера казах на собственото си размечтано дете, че може да постигне всичко, което пожелае. Сянката ти в ъгъла се изсмя кратко и горчиво, а устните ти изписаха без звук: „Лицемерка!”. Извих засрамено глава...
И ето днес ти пиша това писмо, защото искам да се срещнем отново. Знам, че не заслужавам втори шанс за доверието ти. Вероятно е късно за нещата между нас... [[more]] Но някак вярвам, че там, дълбоко в теб, все още тлее онзи небесен поглед на мечтателката в мен. Аз също чувствам искрата ти по начин, който не напомня стари снимки. Защото в мен пъпли страх, но и вълнение, безпокойство, страст, дързост, съмнение, лудост, нетърпение... И целият този коктейл е тук, за да докаже, че още искам, че още мога да се боря за теб, за мен, за двете ни заедно!
Правя го заради себе си, защото след толкова вдишани маски и лабиринти вярвам, че стигнах до зрънцето истина. А то покълва автентично само в твоята светлина.
Правя го заради теб, защото всяка мечта идва на този свят с мисия – да вдъхновява, да осъществи потенциал, да придаде смисъл, да остави отпечатък някъде, в някого. Раждането ти не е случайно и безцелно, а смъртта ти е пропаст, в която бих погребала себе си.
И го правя, защото искам да покажа на детето си, че може да постигне всичко. Като успея пред очите му да изживея мечтата си!
Aнтония Нотева е на 38 години и живее в София. Има 6-годишен стаж като майка, 14-годишен стаж като държавен служител и поне 25-годишен стаж в писменото изразяване на лични мисли и емоции. Освен дневници, есета, писма, статии, пише и стихове, а преди 4 години и книга, която един ден ще види бял свят.
