„Няма време“ – мисли той, докато влакът отминава поредната порутена гара. По този край са така нещата – гарите са порутени, селата – малки, почти декоративни, хората – приведени, а есените миришат на дим и слана.
Погледът му следи стълбовете покрай линията, сякаш се опитва да ги преброи. Правеше това като малък. За последен път ги преброи, когато отиваше до града, за да провери дали е приет в университета. Приет беше. За гордост на баба си и цялото село. Сега си спомня как ѝ обеща да ѝ пише всяка седмица, а веднъж в месеца да се прибира. Първата година го направи. По-нататък знаете – учене, работа, град голям... Нямаше време – започна да си го повтаря, докато не го повярва. После вече нямаше нужда от оправдание. Беше сериозен мъж, с професия, костюм и чанта за документи.
Лекарите ѝ дали няколко дни. Една съседка му се обажда. Но точно тези дни програмата му е претоварена. Да отсъства от града – невъзможно. На следващия ден съседката се обажда пак и казва да тръгва веднага. Послушва я, въпреки че не отменя срещите си. Взима лаптопа и някои документи и се качва на колата чак надвечер. Разбира се, тя се разваля. Малко преди средата на пътя се налага да я върне с пътна помощ и да хване влак.
Влакът закъсня с два часа. Той закъсня с два дни.
Има само нея. Баба чудо, баба всичко, и майка, и баща, и баба, и дядо. След инцидента с родителите му тя го отгледа, възпита, изучи. Не се е връщал от години, а сега смъртта му отнема последните минути, в които да я види, да си поприказват, да я изпрати.
На отсрещната седалка момиченце се е залепило на прозореца и не пропуска нито една подробност от пътя. А може би брои стълбовете. Усетило, че го наблюдават, то отправя настойчив поглед към него и се сгушва в майка си. Двете имат еднакви очи – зелени, съсредоточени, покрити с гъсти черни мигли. Приличат на очите на съседското дете, помни ги още от детската градина. Много особени очи, всевиждащи, омайващи. В гимназията се влюби в съседското момиче и зелените му очи. Само че то се омъжи на 16 в друго село и оттогава не го е виждал. Може и тя да е това. „Красива е – мисли той. – Даже е много красива. Дали наистина е тя? Изглежда уморена и остаряла. Има бръчки и черни кръгове под очите... Какво пък толкова я тормози? Аз дали изглеждам толкова остарял? Не ме разпознава. Сигурно не е тя изобщо.“ Жената сваля жилетката си, за да завие заспалата си дъщеричка, свита до нея. Той мисли да предложи сакото си (хладно е), но замълчава.
Тя е. Същото съседско момиче. Но той не разбира, че изглежда изморена и остаряла, защото животът не се стича така, както си го представяме като деца. Че понякога нямаш с какво да нахраниш и облечеш детето си, че понякога мъжът ти те тормози, че едва успяваш да купиш билет за влака, за да отидеш при майка си и поне за два дни да измамиш нелепия си живот. Не разбира, че когато кондукторът я хваща без билет, сваля нея и момичето на следващата гара и трябва да извървят последните десет километра под досадния неспирен дъжд, който си ръми ей така, колкото да ти намокри дрехите и да ти стане отчаяно и непоносимо.
Когато слиза на гарата в селото, дъждът е спрял и слънцето грее. Спомени нахлуват и изпълват цялото му същество. И той не се противи. Изживява наново детството си в няколко мига заедно с лютеницата, балканчето и вечно обелените си колене. Обзема го нетърпение. Иска да види баба си възможно по-скоро. Забързва крачка, после започва да тича. Задъхва се. Изпотява се, но продължава. Последните метри направо спринтира. Още малко, ей там зад ъгъла – и ще я види, седнала на пейката пред пътната врата. Спира, подпира се на зида, едва си поема дъх и вижда. Вижда пейката, металната врата, а на нея опнато черно парче плат, отдолу – некролог.[[more]]Бяла светлина, шепа пясък в гърлото. Бучене, после тишина. Той се свлича на земята и заплаква.
Съседката, която му се обади, го вижда от двора си и излиза. Сяда на улицата до него и слага ръка на главата му. Седят и мълчат.
Не знае колко време е минало. Слънцето все още е горе на небето. Сякаш се е върнал от друг свят – онзи дълбоко вътре в човека, който по незнайна причина задушаваме нарочно всеки ден, всеки месец, всяка година, повече и повече. Но който все устоява и се свива кротко под пластовете смог на разума, за да приюти неблагодарния си собственик в миг на разруха.
Разговарят малко. Съседката му разказва какво се е случило, кога, как. Обяснява за погребението, за ритуалите. Накрая изтичва до вкъщи и му донася една кутия. Той влиза в двора, сяда на масата под асмата и слага кутията пред себе си. От онези дървените е, с нарисувани шарени орнаментчета по тях. Вътре намира пет златни монети, две златни кръстчета и някакви откъснати листа от тетрадка. Разгръща ги – писмо е, ситно изписано, с криви, смешни букви, все едно ги е писал първолак. Зачита.
„Данчо, баба,
Не идваш да ме виждаш вече. Много години все те чакам. Много работа ли имаш, баба? То е хубаво, че имаш работа. Аз не ти се сърдя. Ама съм тръгнала да си ходя вече от тоя свят, баба. Знам си, наближава. Ей така, и сърцето, и главата ми го казват. Оня ден сънувах и дядо ти, и майка ти и баща ти. Чакат ме, усмихват ми се и ми махат да ида при тях. Ще ида, баба, време е. Преди туй рекох да ти напиша тия думи, да са ти за спомен.
Знаеш, Данчо, че те обичам повече от всичко друго на тоя свят и живота си давам за теб. Гледах те като мое дете, та и отгоре. Каквото можах, дадох ти. Ти си ми гордостта и смисълът. Най се радвах като ми прати оная снимка с дипломата. Йордан Василев Кръстев – среден успех от следването: отличен (5,50), дипломна работа: отличен (6,00). Ей така го декламирах на цялото село.[[more]]Сега слушай, баба. Това с ученето и работата е много хубаво, ама ако си мислиш, че си станал човек с тая диплома, не си! Истинският живот не е нито в училище, нито в службата. Истинската душа човек си я носи от оня свят, ама ако не се грижи за нея, не я милва, не я гали, не ѝ дава радост, тя ще умре още тук, на тоя свят. Твоята душа, баба, аз я знам – светла, бяла, като сняг е. Чиста, с ни една прашинка. Не я мърси, не я потулвай в многото работа, не я почерняй с дребните неща. Пази я за голямото, баба, за доброто. Ще кажеш, ама кой ще каже кое е това голямото и доброто? Аз ще ти кажа! Ти само го запомни!
Състраданието, милостта, помощта към ближния – това е доброто. Това те прави голям човек, с голяма душа. Да избираш правия път винаги, нищо че не ти отърва. Да избираш правдата, да не изменяш на приятел, на семейство, на себе си самия. Да даваш. Много да даваш и нищо да не чакаш.
Пази си душата, Йордане!
Другото след душата са децата. Махни ги парите, алъш-вериша, те са като прах – издухва ги вятърът и толкова! Децата обаче са по-истинско и по-тежко богатство. Отгледай дете! Свое, чуждо – няма значение. Хвани му малката ръчичка и го води през живота. Дай му хляб и дреха, дай му книга. Хвани му бялата душа и я пази такава, докато можеш. И някой ден, когато станеш на моите години, ще си най- богатият на света. И на тоя, и на другия свят. Ще си голяяям, голям човек, великан! Отгледаш ли такова дете, каквото аз отгледах, няма да ти стига мястото между земята и звездите. Ей ме на мен – не можеш да ме видиш сега, с краката съм два метра под земята, ама с ръцете подпирам нощното небе, да не се сгромоляса върху ни. Защото имам теб, баба, познавам те и знам какви ще ги свършиш в тоя живот. Аз и отгоре ще те гледам, и пак ще държа небето да не падне върху ти. Ти внимавай, помни какво ти казвам и се пази!
Тия златните парички са от моята баба, а кръстчетата са на майка ти и баща ти. И те да са ти за спомен.
Айде, баба, това от мен.
Много здраве,
Баба ти Елена“
Бяла светлина, шепа пясък в гърлото. Бучене, после тишина.
Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Кафето, виното и кифлите...”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.
