Асансьорът отново не работеше. И по-добре, помисли си тя. Четири етажа не бяха нищо в сравнение с неприятното усещане, коeто изпитваше по време на бавното скърцащо затваряне на втората плъзгаща се дървена решетка. Сградата бе стара, попила историите на времето от последните повече от 50 години и тайните на хората, живяли в нея.
Изкачвайки стълбите, Лора чу усиления звук на телевизора на възрастния съсед от втория етаж. Вероятно заглушавайки спомените на своята младост или просто намаленият от възрастта слух пресяваше като сито онези моменти от действителността, които той не искаше да чуе.
На третия етаж жално мяукане на котка прекъсна мислите й. Очаквайки своята стопанка, мяукането настойчиво продължи. Лора бе срещала няколко пъти младото момиче, обитаващо този апартамент – около 20-годишно, ненатрапчиво красиво и естествено, с артистичен вид и срамежливо на пръв поглед излъчване.
Центърът на моята вселена се е изместил от твоето отсъствие – на изток от слънцето, на запад от границата.
Четвърти етаж. Последен. Третата врата отляво надясно. Вече две години живееше в малката мансарда. Лора отвори прозореца. Нахлулият въздух изпълни дробовете й – въздух, който бе изгубила, докато изкачваше стълбите на живота. Залязващото пролетно слънце остави отпечатък на моментно задоволство по слабото й правилно лице с изтънчени черти. Върза косата си на опашка и гледайки отражението си в огледалото, забеляза сенки от умора под топлите си кафеви очи. Сенките ли отразяваха умората или умората отразяваше сенките? Въпросът я задържа няколко секунди пред собствения й образ. Сбърчи нос и 34-годишната й малка бенка под лявата скула тайничко й се усмихна. Сенките от миналото играеха умело със сенките на настоящето. Човек без минало е почти човек без сянка.
Лора извади двете книги от чантата си, които бе купила през деня. Френският писател Ромен Гари бе впечатлил достатъчно читателското й любопитство с фразата “щастието е известно най-вече със своята липса, не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане”.
Мислите й се разпиляваха като бледо отражение на слънчевите лъчи по дървения паркет, където книгите по психология на баща й бяха наредени като години на нейното израстване, влюбване, изгубване. За миг си спомни как пациентите му постояннно звъняха вкъщи, изпаднали в момент на безтегловност, в който търсеха земното привличане на неговите думи.
Хората винаги пълзят един към друг... и
животът има нужда от основание за живот – думите на Ромен Гари приземиха нейната безтегловност.
Лора вдигна капака на аристократичното старо немско пиано. Клавишите от слонова кост с леко пожълтял оттенък, дълго живяли в музика и мъдрост, спокойно очакваха допира на деликатните й пръсти. Малките свещници и фина дърворезба придаваха величественост в малкото пространство…
Моето пиано в ъгъла стои,
тъй самотно, нямо и старо,
а сърцето отвътре крещи,
ти мое си само…
Писмото стоеше на дървена малка масичка.
Писмото, което бе започвала да пише стотици пъти през изминалите три години. Писмото, което нямаше адрес, но имаше получател. Чакането убиваше времето.
Здравей...
Отдавна искам да ти пиша. Tолкова отдавна, че чак спонтанността ми ме спира. Поставя онези общоприети правила и обществени порядки със знак “забранено” пред желанието ми да наруша писаните закони на живота и да погледнеш през моите думи, а аз през твоите… както преди...
Но “преди” е “сега”. И в това “сега” изпитвам онзи вътрешен страх да призная, че не е редно да влизам в пространството и да споделям моето.
…
Центърът на моята вселена се е изместил от твоето отсъствие – на изток от слънцето, на запад от границата. Oпорната точка “любов” е там, но всъщност я няма. Mоята собствена крещи в мълчанието на ехото. А то не ми отвръща...
…
Понякога толкова ми се иска да ти пиша, eдва удържайки естествения порив на споделянето с теб, загубено като звезда – най-ярката звезда е най-далечната.
…
И тогава се разхождам в сънищата си и искам да се превърна отново в приземната точка на твоята планета.
“Не ми подарявай за спомен пустини, и без туй пустошта ни превзема.”
Думите ми, увиснaли в пустинята като самотни оазиси. Късно осъзнали необходимостта от дъжд.
…
П.П. ...ако не ме храниш с небе,
ослепявам.
Подпис: птицата в теб
Лора чу звука на асансьора...
Автор: Любима Славиева
