Виждате ли това момиче с бухналата неоформена коса? Да, с късите крачета и дебелите пръстчета? С грозната пола? Знаете ли каква е разликата между нея и мен? Не, не е в гореизброеното. А в това, че тя, за разлика от мен, е успяла да намери един добър и подходящ за нея мъж и да го запази до себе си, независимо от късите крачета, бухналата коса и хипарската пола. Аз не можах.
А виждате ли това момиче, което непрекъснато пише есемеси. На кого ли? Ми на мъжа си, разбира се. Е, не са много романтични, но са жизнено важни за него – къда са му чистите чорапи, какво да закуси, има ли бензин в колата. Каква е разликата между мен и нея ли? Ами тя очевидно е приела напълно този човек, с всичките му недостатъци, направо го е осиновила. Виждам как се ядосва понякога, но разликата между мен и нея е, че тя си мълчи. Аз не мога.
Виждате ли ме мен? Красива, умна, добре облечена. Начетена, креативна, вдъхновена. Всякаква. Само не дипломатична, само не реалистична, само не примирена. В резултат – провалена като жена, като партньор, като майка. Не за друго, а защото сега детето й трябва да преживее раздялата на родителите си.
Пълен провал. Това съм аз, приятно ми е да се запознаем.
Семейството ни, роднините ни, приятелите ни, изобщо всички около нас очакват да се борим с всички сили, за да запазим брака си. Да се откажеш, това просто не е приемливо. Та нима баба ти и дядо ти не са имали друго на ум понякога, не са ли имали трудни моменти, какво мислиш?! Ти си лигла, това си ти.
Да, признавам. Не ми се бори, ама изобщо. Защото не е ли любовта най-естественото нещо на света? Защо трябва да се боря за нея? Не мога ли просто да си призная, че не ставам за борба, не ставам за обгрижване, не ставам за нищо.
О, колко е хубаво да го кажеш...
