ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

По реката в бяло, като Офелия...

По реката в бяло, като Офелия...

Вярно е, че мразя и мрънкането, и плача на рамото, но противно на впечатлението за безметежното ми спокойствие и лекомислие, обичам да се оставям на тъгата. Помните ли онази прочута сцена с пътуващата по течението, обзета от тъга и пееща Офелия? Периодично, засега без фаталния край, като профилактика и аз поемам покрай нещата, тъгувайки.

Мъчно ми е за какво ли не, за неща, които се случват с мен и за такива, покрай които минавам. Страдам за  рушащите се красиви къщи и животните, които стават отдушник на гнева и самочувствието ни, боли ме за отритнатите и останалите без дом, за тези, които не само покрив нямат, но са се изгубили в гората на съзнанието си, за децата и за възрастните, за всички, върху които самозабравилата се нищожност, въобразила си, че е величие, е изляла страховете си под формата на жестокост, за града, изнемогващ от небрежността и незаитересоваността ни, чакащ да се сетим, че не може да очакваме да е чисто, уютно, да има атмосфера, ако самите ние хвърляме безразборно боклук по улици и детски площадки, строим гаражни клетки, застрояваме зелени площи...Бялата ми ефирна рокля от невинна радост подгизва от сълзите за пропуснатия смях, неказаните признания, приятелствата, потънали в тишина, пътищата, плачещи за стъпките ми, за стройните ми крака, обрастващи от целулита на компромиса и натежалите от тъгата на неосъществеността глезени, за възрастта, която за мен не е години, а отминали и загубени възможности... Надолу тече реката и е толкова лесно омаломощена от дребните и недотам дребни несполуки да забравя за възможността да плувам, да избирам и променям посоката, да се оставя на леснината и потъването в безбрежността на отчаянието...

До края, разбира се, не стигам, защото подобно на отървало се от накацалите го бълхи куче излизам, разпръсвайки мокрите капки тъга, и слънцето пречупва светлината си в тях.

Ето ме отново готова да се засмея.

Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...