Моето семейство е официално разбито. А аз съм жена, която обича да скита по планини и екзотични държави. Влюбвам се редовно и завинаги и обичам да оставям децата си на баща им, докато аз работя или правя някое от горните занимания. Особняк съм и някои мъже на мои приятелки ме смятат за заплаха на семейното им огнище и ги пазят от мен. Някои жени на мои приятели смятат моята свобода за заплаха на връзките им.
Мен ме съжаляват, че съм сама. Мен ме уважават, че съм сама. Аз съм дезертьор на плажа, шило в торба, което винаги успява да пробие и излезе. Ръката, която опита да ме прегръща само за себе си, изсъхва, а сърцето, което ме заключи, изгнива и започва да вони. Тези и подобни щрихи в личността си съм приела и търпя спокойно развитие в други посоки.[[quote:0]]Миналия уикенд бях на психодрама фестивал в Пловдив (столицата на София, както разбрах от едни местни), където обменяме опит, чрез лично преживяване на различни техники и групи. На един от семинарите, кръстен "Погребално бюро Утре", където единият от двамата водещи беше Венци Занков, мой приятел и любим художник, преживях началото на важно за мен погребение.
Осъзнах шокирано, че след вече тригодишна раздяла кътам мечта да имам стандартно семейство и живот с бащата на децата ми. Абсурдно след всичко, което сме си причинили и преживели, но все още там, някъде... Това, че е продиктувана от страх и несигурност, е прекалено очевидно, за да е интересно. Още повече, че борбата със страх и несигурност е всекидневие независимо от контекста и не е изключително предизвикателство. Да си сам и извън нормите е толкова страховито и опасно, че основната тенденция е да търсиш заместители. Това вече опитах да направя и не се получи – не разбрах, че това, което ми беше предложено, е разтворена длан, на която, ако искам, мога да бъда, а ако не искам, няма кой да ме спре.
Закъснялата ми мечта е всъщност илюзия с гнили крака, родена от пресъхнала от сълзи утроба, недоносена и мъртвородена от майка Вина и баща Морал. Аз съм виновна, че не успях да опазя семейството ни, аз съм виновна, че не успях да бъда по-добра, осъзната, отговорна, приемаща, ласкава, смирена. По-търпяща и по-търпелива. И сега имам една мечта-илюзия, която трябва да погреба внимателно и грижовно, да я наглеждам, да й нося цветя и да говоря за нея с уважение.[[quote:1]]Сещам се за побелелите от стискане пръсти на сина ми, обвити около нова играчка. Всичко любимо има навик да разнася понякога с дни наред – от събуждане до заспиване. Веднъж се спъна и падна по нос, защото не пусна играчката в ръката си, за да се подпре. Когато се вкопчваме в нещо, създаваме напрежение и се ограничаваме. Решението не е в това да хвърлим безценния предмет или човек. Алтернативата е да се научим да отпускаме пръстите си и нежно да отваряме длан. В този смисъл погребването на тази моя закъсняла мечта означава и съхраняване и грижа за обичта между бившия ми мъж и мен и израстването на нови взаимоотношения, които спокойно пасват на отворените ни длани. Взаимоотношения, на които правилата заедно сме пренаписали, както и с готовност променяме с промените в нас самите.
Мечтите ни са важни, но когато станат илюзии, трябва да можем да ги погребваме – тържествено, патетично или нежно и тихо, според вътрешното ни усещане. Важно е да знаем, че съживяването не работи, освен в Библията, докато прераждането е доказано.
Дебна за нови крака на мечтата ми. Забелязвам, че има едни много дълги и вече добре познати, които пасват, но не на тази мечта, а на друга, със съвместно пренаписани правила.
Предишните статии на Лилия София Попганчева вижте тук.
